- Как двамата с Дейвид изведнъж станахте най-добри приятелчета... а може би и нещо повече.
Все още мога да я наръгам, нали? Не ти трябва кой знае колко остра химикалка, за да намушкаш някого? Или ти трябва?
- Сериозно ли говориш? И двамата сте наясно със ситуацията - всичко се върти около Айви и Итън. Ако Джеймс има проблем с това, може да ми го съобщи и сам. А ако ти говориш глупости от сорта на „едната религия е по-истинска от другата“, можеш да си сигурна, че ще поспорим.
- Хубаво - отвръща ядосано Сара и мълчаливо влизаме в класната стая.
През остатъка от деня не си продумваме.
Същата вечер Айви ми показва съобщение от Итън.
Харесва ми как изглеждаш. Може ли да те видя пак?
- Супер - подавам й телефона обратно. - Е, ще го видиш ли пак?
- Мислиш ли, че трябва?
- Абсолютно. Това момче ми харесва.
- Добре. Но може ли този уикенд да се видя и с Диана?
- Питай мама - свивам рамене.
- Искам ти да ме заведеш.
Явно цялото разкарване и придружаване, докато е с Итън, я е направило още по-зависима от мен. Което е иронично, защото първоначалната ми цел беше точно обратната.
- Имам и собствен живот, Айви.
- Но ме водиш да се виждам с Итън.
- Това е различно.
- Защо?
- Защото просто е.
Погледът й се отклонява и се зарейва някъде над рамото ми, в стената зад мен.
- Добре - въздъхвам. - Ако нямам други планове, ще те заведа, но няма начин да шофирам до Алхамбра или където там живее тя. Може да се срещнете около училище.
- Ще я питам. Взех телефонния й номер. Идеята беше моя.
Звучи горда от себе си и вероятно трябва да бъде - не мисля, че някога въобще е планирала излизане с приятелка. Може би цялата тази работа с Итън наистина я беше мотивирала да бъде по-общителна. Дано е така, това би било страхотно.
- Ще й пиша.
- Направи го - отвръщам с прозявка.
В четвъртък заварвам Дейвид да седи, както винаги, сам в стола на училището и да похапва паста, вперил поглед в екрана на лаптопа си. Докато го наблюдавам, едно макаронче изпада от устата му и се приземява на клавиатурата. Той го грабва и го набутва обратно в устата си, след което избърсва клавишите със салфетка. Вдига глава и погледите ни се засичат. Ръката му се стрелва във въздуха в подканящ жест и аз се приближавам до масата му.
- Хей, какво става?
- В събота трябва да отидем при баба и дядо. Свободни ли сте в неделя?
- Мисля, че да - бавно прехвърлям обяда си от едната ръка в другата. - Нека питам Джени и Рон какви са плановете им. Когато говоря с други хора, предпочитам да назовавам майка ми по име. Сигурна съм, че за това си има някаква дълбока психологическа причина.
- Ако ще излизат, Итън и Айви може да се видят у нас. Ако не... - спирам. - У вас ситуацията не е много по-различна, нали? Идеите ми започват да се изчерпват. Всичко останало изглежда като потенциална опасност.
- Не всичко. Кънките на закрито? Няма как да привлекат вниманието върху себе си на подобно място.
- Или кеч...
- Можем да подходим по по-различен начин - предлага Дейвид. - Да ги изпратим на чаено парти в някой снобски хотел. Все едно дръпваш лейкопласт - ще приключим с най-лошото наведнъж и след това нищо няма да ги плаши толкова. Смяташ да висиш до масата, вместо да седнеш и да хапнеш с мен ли? Или фактът, че дори го предлагам, свидетелства за неуважението ми към училищната социална йерархия и неписаните й правила?
- Всичко изброено - отвръщам и след секунда колебание се пльосвам на пейката отсреща. Не бях планирала да ям с него - винаги хапвам със Сара или Джеймс, или и двамата, или с други приятели, които съм заварила в стола. Но е абсурдно да стърча до масата на Дейвид с обяда си в ръка. Не просто абсурдно, а направо грубо, все едно не заслужава компанията ми за обяд. - Сега ще трябва да затвориш капака на лаптопа си. Първото неписано правило за обядването с друго човешко същество е, че трябва да се преструваш, че искаш да разговаряш с него.
- И без това предпочитам да гледам теб - казва, затваря капака и премества лаптопа настрана.
Бях започнала да разопаковам бейгъла си, но спрях и го изгледах.
- Това да не беше... комплимент? Или някакъв вид... не знам... закачка?
- Да - изчерви се той и извърна поглед. - Беше закачка. Неуспешен опит да осъществя разговор. И след като ме накара да се чувствам глупаво, че съм го казал, и съсипа думата „закачка“ за поколения напред, успешно ме убеди да не казвам повече нищо мило на никого.
- О, въобще не се опитвай да ме изкараш виновна, задето се изненадах - отхапвам от бейгъла си.
Сутринта не ми остана време да го препека и не сложих достатъчно крема сирене, така че в общи линии предъвквам хапка сух хляб. Оставям бейгъла на масата с отвращение - дори не си заслужава яденето.