Няколко секунди минават в мълчание, докато двамата се опитват да разкодират отговора ми и да установят дали е проява на сарказъм.
Ето ви жокер: естествено, че е сарказъм.
- Къде е Айви? - питам през прозявка, докато сипвам мляко в кафето си.
- Къде мислиш? Гледа телевизия - отвръща Рон, след което се обръща към мама. - Ето затова не може да отслабне. Прекарва цялото си свободно време пред телевизора. Трябва да я накараш да се движи малко повече.
- Знам, прав си - съгласява се мама. - Просто не знам как да го направя. Тя не обича физическата активност.
Излизам от стаята с чаша в ръка, за да пропусна поредната лекция на Рон. И без това не е прав. Айви се движи. Дори когато телевизорът е пуснат, тя се размотава из дневната с несигурни движения, мърмори си и люлее ръце, като от време на време потупва бедрата си.
Извиквам я, но тя дори не ме чува, затова повтарям името й с малко по-висок тон. Айви подскача върху дивана и ме поглежда с ужасена физиономия. Все още е по пижама.
- Изплаши ме - казва с обвинителен тон.
- Извинявай. Не исках. Какво става?
- Нищо. Гледам телевизия.
Сядам на подлакътника на дивана и сръбвам от кафето си.
- Притеснява ли те нещо?
- Не.
- Сигурна ли си?
- Добре съм. Скоро трябва да тръгваме за срещата ми с Диана.
- Не и в следващите три часа.
- Не искам да закъснявам.
- Няма да закъснееш.
- Понякога казваш така и после закъсняваме.
- Хей, правя ти услуга. Не ме карай да съжалявам.
- Добре. Може би трябва да се изкъпеш.
Майка ми предлага цялото семейство да обядваме заедно и аз изведнъж се „сещам“, че съм обещала на Айви да си вземем бургери на път за срещата с Диана. Рон не би докоснал бургер и с пръчка, мама вече също (макар че в дните преди Рон вечерите ни често влизаха у дома в мазна торба, взета от някоя закусвалня). Липсват ми тези времена.
По някаква причина Айви е адски разсеяна на обяд и не може да проведе дори ограничения разговор, на който по принцип е способна, така че изваждам телефона си и започвам да си пиша с други хора. С Джеймс спорим кой филм да гледаме вечерта, а Дейвид ми изпраща съобщение, което гласи:
Знаеш ли нещо за неделя?
Мама и Рон ще са вкъщи.
Значи няма да е у вас?
Ахам.
Кино? И и А могат да отидат на един, а ние с теб - на друг
И просто така се оказвам в ситуация, в която обсъждам кой филм да гледам и с Джеймс, и с Дейвид. Ако животът ми беше сериал, вероятно щях да се уговоря да гледам един и същи филм, в един и същи ден и час, и с двамата, и да се правя, че ходя до тоалетна и за пуканки, за да сменям местата си достатъчно често, до като не се случи някой забавен гаф.
Изведнъж Айви извиква и аз вдигам поглед от телефона си.
- Какво?
- Виж! - тя вдига ръка и ми показва омазания си с кетчуп ръкав. На блузата, която й подарих за рождения ден и която я убеждавах да облече на първата си среща с Итън. - Съсипана е!
- Просто отиди в тоалетната и го изплакни.
- Ами ако не излезе? - гласът й придобива все по-висок и тревожен тон.
Наоколо хората започват да се обръщат към нас.
- Ами тогава няма да трябва да я носиш повече. Сигурно ще си много щастлива от този факт.
Надявах се шегата да я разведри, но вместо това лицето й се сгърчва от притеснение.
- Но ти каза, че тази блуза е по-хубава от моите тениски! Ти каза, че трябва да я нося, когато искам да изглеждам добре! Не искам да е съсипана!
- Успокой се. Трябва само да я изплакнеш. Искаш ли да ти помогна?
- Не! Аз ще се оправя! - тя става и се стрелва към тоалетната с високо вдигната ръка, сякаш по ръкава й има не кетчуп, а кръв.
Още повече хора вперват поглед в нея. Някакво момче прошепва нещо на приятелката си и двамата се засмиват. Гледам ги настоятелно, но никой от двамата не ме забелязва.
Айви се бави и започвам да се чудя дали не е добре да проверя какво става, макар хич да не ми се иска. Когато най-сетне се връща на масата, ми съобщава с усмивка, че кетчупът е излязъл от тъканта. Явно не й пречи фактът, че ръкавът й е силно напоен с вода от китката до лакътя - толкова накиснат, че по масата започват да се стичат капки.
Подавам й няколко салфетки и й предлагам да попие плата. Тя потупва ръкава си с хартията неособено старателно и се връща към обяда си.
Диана си е точно такава, каквато я помня - слаба, с изключително бледа кожа, осеяна от белези от акне. Мазната й русолява коса е сплетена в дълга плитка и отново е облечена с гащеризон. Прошепва едно тихо „здравей“ в отговор на ентусиазирания поздрав на Айви. Майката на Диана е по-възрастна и по-излъскана версия на дъщеря си - мършава, с дълго, бледо лице и коса, прибрана в конска опашка. Слава богу, пропуснала е гащеризона и е облякла черен панталон и риза. Поздравява сърдечно и двете ни и когато Айви и Диана отиват да разгледат менюто от боба чайове, се обръща към мен.