Извинявай, разстроена съм и си го изкарах на теб.
Няма проблем. Но да знаеш, че те защитих.
- Сърдиш ли ми се? - пита ме Айви.
- Какво? Защо?
- Изглеждаш ядосана за нещо.
- Не е заради теб. Получих съобщение.
- От кого?
- Сара.
- На нея ли си ядосана?
- Всъщност не съвсем.
Доста ще ми е трудно да анализирам емоциите, които изпитвам в момента, за да мога да ги опиша на Айви. Като например... Сигурна съм, че Сара всъщност не ме е защитила пред Джеймс, но никога няма да разбера със сигурност какво се е случило, а и има ли значение всъщност? Така че се чувствам предадена, но не съм особено разстроена от този факт. И това не е емоция, която мога да дешифрирам на Айви. Тя може да различи доброто от лошото. Мога да й обясня разликата между добрите и лошите хора, истината и лъжата. Но конкретната ситуация е прекалено сложна, прекалено объркана, прекалено неясна. Ще ме пита дали трябва да е ядосана на Сара, или не. Нещата не са толкова прости.
Телефонът ми извибрира. Отново Сара.
Сега, след като си свободна... има ли някой интересен около теб?
Минали са буквално пет минути.
Просто си мислех...
Чакам и в крайна сметка й написвам:
Какво?
Нищо.
Думата увисва в празното пространство. Тя спира да ми пише, а аз не искам да я питам повече. Проверявам инстаграм фийда си, след което решавам, че имам нужда от нещо за хапване. Едновременно съм напрегната и отегчена - две състояния, в които гризването на нещо си е задължително.
Разравям хладилника и килера в кухнята, но не намирам нищо, което може да задоволи глада ми за боклуци (дори пуканките на Айви са нискокалорични и с ниско съдържание на сол). Така е, откакто Рон се пренесе да живее у нас. Тъкмо се насочвам обратно към масата с празни ръце, когато чувам звънеца на входната врата.
Дейвид е. Не ме поздравява.
- Итън не отговори на последните ми няколко съобщения и исках да се уверя, че е добре.
- Добре е - махвам с ръка навътре. - Влез.
Поколебава се за секунда и поглежда към колата си на
алеята. Иска му се просто да се обърне и да си тръгне, но вместо това влиза в антрето.
- Как прие новината?
- Добре. Е, не беше въодушевен, но мисля, че е добре.
- Здрасти, Айви - казва Дейвид, когато влизаме в кухнята. - Къде е Итън?
- Отиде до тоалетна - вдига поглед от айпада. - Доста се бави.
- Невинаги.
Мълчание. Дейвид е заровил ръце в джобовете си и избягва погледа ми.
- Искаш ли нещо за ядене или за пиене?
- Не, благодаря.
Поглежда часовника си и се обляга на барплота.
- Аз съм гей - обявява Айви.
- И аз така чух.
- Сърдиш ли ми се? - крайчетата на устните й увисват.
- Разбира се, че не - отвръща прямо. - Защо да ти се сърдя.
- А на Клоуи ли се сърдиш?
Малка пауза.
- Не.
- Изглеждаш ядосан. По някаква причина всички изглеждат ядосани, когато им кажа, че съм гей, но все ми повтарят, че не са.
- Наистина не съм ти ядосан, Айви.
- Айви е права. Изглеждаш ядосан.
- Е, не съм.
- Може би, ако го кажеш с по-малко троснат тон?
Хвърля ми остър поглед, след което отново стрелва часовника си.
- Ще проверя какво става с Итън. Къде е банята?
- Насам - повеждам го по коридора. - Ще признаеш ли, че се държиш странно?
Не отвръща веднага. После заговаря с бавен, спокоен тон.
- Малко ми е криво.
- За Итън?
- Да. И за мен също.
- Какво имаш предвид?
- Беше приятно да излизам с теб и Айви. Звучи жалко, но не съм имал толкова социални контакти от години.
- Пак ще излизаме.
- Дали? Сигурна ли си, че няма по-приятни начини да прекарваш времето си?
- Почти съм сигурна, да.
- О! Това е най-милото нещо, което някой ми е казвал.
- Не се и съмнявам. Покрай теб хората не показват най-доброто от себе си.
- Знам.
- И все пак...
- Какво?
Нямам представа как да го кажа. Знам само, че ми харесва да съм сама с Дейвид в коридора. Този момент изглежда изпълнен с възможности и надежди.
- Ако искаш да излизаме, съм навита.
Той изчаква няколко секунди, в случай че имам да добавя още нещо, след което отвръща:
- Звучи чудесно.
Небрежният му, почти безчувствен тон кара всичко да си дойде на мястото. Което едновременно ме натъжава и облекчава.
- Ето я банята - посочвам една от вратите и той почуква.
- Итън? Всичко наред ли е?
Никакъв отговор.
- Итън? Ехо! - почуква по-силно.
Нищо.
Дейвид посяга към бравата.
- Не е заключено. Итън? Влизам. Кажи нещо, ако не ме искаш.
Отвътре не се чува нищо, така че Дейвид отваря вратата и наднича.