- Няма го.
- Опс, съжалявам! Тази е най-близката, може да се е качил горе.
Качваме се на горния етаж, но Итън не е в банята в коридора.
- Може би е отишъл в банята на мама.
- Насам ли? - пита Итън и тръгва към спалнята.
С влизането установяваме, че банята е празна.
- Мамка му.
- Трябва да е някъде тук.
Обикаляме цялата къща и викаме Итън, но него го няма. Връщаме се в кухнята и Айви пита какво става. Когато й отговарям, тя просто свива рамене.
- Има ли заден вход? - пита ме Дейвид, когато отново се засичаме в коридора.
- Да, но от него се излиза в двора...
- Покажи ми.
Задната врата е отключена. Излизаме и продължаваме да викаме Итън, докато не забелязваме, че страничната порта е отворена.
29.
Връщаме се обратно в кухнята.
- Преди колко време каза, че отива до тоалетна? - пита ме Дейвид.
- Ами мина известно време.
- Двайсет и седем минути - отбелязва Айви.
- Божичко! Двайсет и седем минути? Защо не провери по-рано? Никой не ходи до тоалетна за толкова време.
- Някои хора понякога ходят.
- Въобще не се замислих, съжалявам. Трябваше да проверя.
Истината е, че когато Итън излезе от стаята, изпитах облекчение, защото се чувствах виновна. Не бързах да се върна към този ужас.
- Трябваше да вляза с него. Но просто... - Дейвид спира и поклаща глава. - Бях идиот. Ще тръгна да го търся с колата. Ако пише на някоя от вас или се появи, веднага ми кажете.
Дейвид изчезва в коридора и след секунда чувам как входната врата се затръшва.
- Дейвид беше притеснен.
- Да. Тревожи се за Итън.
- Всичко ще бъде наред - отвръща Айви.
Готова съм да поспоря с нея, но после се сещам, че не разбира; когато тя е притеснена за нещо, ние я успокояваме със същата абсурдна фраза, така че защо да не ми я повтори, когато аз съм разтревожена?
Звъня на Итън отново и отново на всеки десет минути през следващите няколко часа. Няма отговор. Няма и новини от Дейвид.
Когато мама и Рон се прибират, мама ме поглежда и веднага пита какво е станало.
- Итън дойде вкъщи, отиде до тоалетна и не се върна - отвръща Айви. - Сега брат му не може да го открие.
- Не е могъл да го открие в банята? - пита мама объркана.
- Не беше в банята - казвам. - Измъкнал се е от къщата. Бяга, когато е разстроен.
- И къде ходи?
- Ако знаехме, нямаше да е бягство, нали?
Наясно съм, че не е честно да й се тросвам, но имам нужда от отдушник на тревогата си. Отвратително е да чакаш и да не можеш да направиш нищо.
- И още не са го открили?
- Доколкото знам, не - инстинктивно поглеждам дисплея на телефона си, макар че съм го пуснала на звук и вибрация, за да не пропусна евентуално съобщение.
- Искаш ли да помогнем с търсенето? - пита Рон.
Това вече ме изненадва. Очаквах Рон да заяви, че това
не е наш проблем.
- Чакай да попитам Дейвид.
„Искаш ли и ние да го потърсим с колата?“
“Няма да навреди - отговаря ми веднага. - Тръгнете към океана, харесва Пали парк.“
Мама и аз излизаме и оставяме Рон и Айви у дома, в случай че Итън се върне или все пак се крие някъде из двора ни. Рон казва, че когато се върнем, вечерята ще е готова.
Мама кара, а аз оглеждам тротоарите и поляните през прозореца. Итън беше облечен с бяла риза и дънки, така че се обнадеждавам всеки път щом видя слабичко момче с подобни дрехи, след което се разочаровам, когато се приближим. На няколко пъти се припознавам в момичета с къси коси. Направо ми се гади. Притеснена съм за Итън, жал ми е за Дейвид и не мога да си простя, че допуснах всичко това да се случи.
Не спирам да мисля колко е уязвим Итън. В много отношения той е като дете. Но други хора няма да помислят същото за него. Ще видят странен млад мъж, до когото никой няма да посмее да се приближи, за да предложи помощта си. Не и както биха я предложили на изгубено дете. Може да му се случи какво ли не. Абсолютно всичко.
Светът е голямо, осъдително и в повечето случаи лошо място. И Итън, подобно на Айви, няма представа, никакво социално умение или способност да прецени какви са задните мисли на някои хора. Което го прави много лесна мишена.
Айви също. В момента е на сигурно място у дома. Но това няма да е винаги така. Ще има моменти, в които ще й се налага да остане сама. Не може да се крие у дома през остатъка от живота си, защото това не би било нормален живот. Но да остане сама в свят като този, е страшно опасно. Хората са си хора.
Искам да предпазя Айви и Итън. Искам и да се научат да бъдат по-самостоятелни. Но в момента тези две неща ми изглеждат несъвместими и започвам да се отчайвам.
Започва да се смрачава и ми е все по-трудно да виждам ясно.