- Не е ли той? - пита мама, след като проклинам поредното си разочарование.
- Напротив, беше той, но не исках да те занимавам с глупости.
- Съжалявам - отвръща смирено. - Беше глупав въпрос.
- Не, аз съжалявам, мамо - започвам да се чувствам зле и за нея. - Беше злобен коментар от моя страна. Просто съм много притеснена.
- Ще го намерят. Все пак не е малко дете - може да се грижи за себе си.
- До някаква степен.
- Да, до някаква степен.
- Мислиш ли, че Айви ще се оправи, ако е навън сама? - питам спокойно.
- Точно затова си мислех и аз - въздъхва мама. - Радвам се, че тя не бяга.
- Да. Въобще не иска да излиза без нас. Но това може да се промени, нали? Ами ако поиска да прави разни неща сама? Каза на Диана, че иска да се научи да шофира и...
- Не виждам как би могло да се случи. Само мисълта за това е ужасяваща.
- Но го каза. Значи идеята й допада. Трябва да се научи да прави разни неща, мамо. Да пазарува, да се ориентира, да говори с непознати. Ако не го стори...
- Недей. Моля те, Клоуи. Не мога да мисля за това в момента. И без това съм достатъчно притеснена.
Забелязвам поредната бяла риза с дънки на тротоара. Поредният не-Итън. И двете мълчим за момент, докато мама не спира на червен светофар.
- Да завия ли по Пико, или да карам покрай океана?
- Да се прибираме. И без това вече едва виждам.
Поглеждам телефона си. В момента бих убила за простичкото съобщение „Открих го“. Но такова няма.
Около осем, час след като съм се отказала от претоплената зеленчукова лазаня за вечеря, най-сетне получавам съобщение от Дейвид.
„Мама и татко разбраха и се обадиха в полицията.“
Добре ли си?
Мълчание.
Мятам телефона на леглото си и изпсувам.
- Какво има? - пита ме Айви.
- Притеснявам се за Итън.
- Ще се оправи. На осемнайсет е. Може дори да гласува.
- Ти не разбираш.
- Напротив, разбирам!
- Не разбираш дори какво не разбираш!
Айви замълчава и решавам да се обърна и да я погледна. Долната й устна е издадена напред и веждите й са сключени в притеснена физиономия.
- Съжалявам. Не исках да го кажа. Просто съм много притеснена.
- Мислиш, че си много по-умна от мен, нали?
- Не е вярно.
- Да, вярно е. Все пак ти си малката ми сестра. По-малка си от мен с четиресет и три месеца.
- Знам.
- Ще пиша на Диана. Предпочитам да си говоря с нея.
- Добре.
Тя се свива на леглото с айпада си и чувам как започва да трака по дисплея.
И аз бих поговорила с някого - с цялото това чакане, имам чувството, че ще полудея. Само че с Джеймс се разделихме, Сара ще иска да говори само и единствено за това, а мама върви в комплект с Рон. Отново поглеждам телефона си. Пиши ми, нареждам безгласно на Дейвид. Но дисплея остава черен. Телепатията очевидно не ни се получава.
След още половин час безсмислено взиране в думите на страницата в опит да уча, се предавам и му пиша пак.
Моля те, кажи ми, че сте го намерили.
Нищо.
Оставам будна до един и все още нямам съобщение от Дейвид. Дори след като си лягам, не спирам да си представям Итън сам, изплашен и гладен в тъмното. Или още по-зле - приклещен от група бандити без лица, които искат да го наранят. Той не би могъл да се защити. Нито пък да се ориентира сам из улиците. Та той не може да се справи с една люта чушка.
Най-сетне се унасям, но се сепвам час по-късно с препускащо сърце. Ужасена съм, че нещо се е случило на Айви, която - веднага проверявам - похърква на леглото до мен. Защо се притеснявам за нея? Не тя се лута из улиците сама.
После осъзнавам, че съм я сънувала. Не помня подробностите, само че й се случваше нещо много лошо, а аз не можех да го предотвратя. И макар кошмарът да е свършил, не успявам да се отърся от отвратителното чувство, което ми оставя.
На сутринта все още нямам съобщение от Дейвид и не го виждам в училище. Имам отчаяна нужда от информация. Не мога да си намеря място. Сякаш милиони малки буболечки пъплят под кожата ми и не мога да дишам. Нямам представа за какво говорят хората в часовете, нито пък успявам да се съсредоточа върху теста по биология. Не че ми пука особено. Днес училището ми се струва напълно безсмислено.
Ами ако никога не намерят Итън? Ако някой го е пребил? Или някакъв откаченяк го е заключил в някоя барака? Или го е убил? Има прекалено много ужасяващи възможности. И колкото по-дълго го няма, толкова по-ужасяващи стават те.
На обяд сядам с няколко съученици, които се оплакват колко труден е бил тестът по биология. Все едно е адски важно да получиш скапаната шестица. Почти не ги слушам и непрекъснато проверявам телефона си за съобщения.
- Добре ли си? - пита ме Сара, след като си тръгваме от стола.