- Да. Проблеми у дома.
Не мисля, че трябва да й казвам за Итън. Дейвид не разкрива кой знае колко за себе си и вероятно би предпочел никой да не знае. А и не ми се иска който и да било да го притиска, за да получи информация. С изключение на мен, разбира се.
- Затова ли избягваш Джеймс?
- Не избягвам Джеймс.
Той седеше на нашата маса, но бяхме прекалено далеч един от друг, за да си кажем каквото и да било.
- Опитваше се да те поздрави и ти тотално го игнорира.
- Не съм го чула.
- Ще му кажа. Изглеждаше наранен, а ми се иска да се разбирате. Вие сте най-близките ми приятели. Не ми е приятно да сте скарани.
- Ние не сме скарани! Наистина. И на мен ми се иска да останем приятели.
- Ами тогава опитай да не го игнорираш. Може да се включваш в някой и друг разговор от време на време. На обяд беше доста дистанцирана.
- Съжалявам.
В момента съм прекалено изморена, за да споря или да се опитвам да се защитя. А и всичко ми звучи толкова незначително, че нямам и желание. Когато се прибирам, веднага пиша на Дейвид. Не мога да чакам повече.
Новини?
Телефонът ми извибрира минута по-късно.
„Не.“
„Мамка му.“
Разговорът спира дотам.
Мама ми се обажда от колата, докато се прибират от училище с Айви.
- Има ли новини за Итън?
- Не, нищо.
- Боже, надявам се да е добре.
Говори през блутуут устройството си, така че чувам гласа на Айви: „Че защо да не е?“
Мама въздъхва и казва, че скоро се прибират.
Вечерята е сложена, но аз въобще не съм гладна. Искам да си легна и да опитам да се разсея с клипчета в интернет. Казвам на мама, че ще пропусна вечерята, а Рон веднага се възпротивява. За първи път мама го прекъсва и ме оставя да се кача в стаята си. След вечеря Айви идва при мен.
- Лошо ли ти е? - пита ме.
- Не се чувствам особено добре.
- Ядохме пиле марсала. Не обичам гъби и мама каза, че мога да ги отделя. След това вече не беше лошо, но не искам пак да го ям. Пюрето беше вкусно. Бяха от„Трейдър Джо“. Макароните им със сирене са по-вкусни.
- Така си е - отвръщам.
Не получавам съобщение от Дейвид през цялата вечер. Към този момент съм толкова изморена, че заспивам с дрехите на леглото. Събуждам се няколко часа по-късно и се преобличам с анцуг, но не успявам да заспя отново. Главата ми бучи от страх за Итън и Айви и не мога да си намеря място.
На следващата сутрин телефонът ми извибрира, докато си мия зъбите. Посягам към него и прочитам:
„Вкъщи е.“
Изпитвам такова облекчение, че се облягам на мивката и притварям очи за секунда. После оставям четката за зъби и пиша:
„Добре ли е? Кой го намери? Къде беше?“
Нито дума от Дейвид.
Отивам по-рано за часа по английски с надеждата, че Дейвид ще е там и ще мога да поговоря с него, но той се появява след началото на часа. Камп му кимва, когато отваря вратата и се промъква вътре - никога не е била от учителите, които ще ти се карат, ако закъснееш с няколко минути.
Опитвам се да засека погледа му, но той просто отваря лаптопа си и се вторачва в екрана. Лицето му е мъртвешки бяло с изключение на огромните синьо-лилави кръгове под очите. Когато часът свършва, аз се озовавам до чина му, още преди да е затворил компютъра си. Поглежда ме без капка емоция.
- Какво стана? Добре ли е? Къде го открихте?
- В момента не ми се говори особено.
Затваря капака на лаптопа и го прихваща заедно с учебниците си.
- А кога?
Той свива рамене и се отдалечава.
Тръгвам след него към коридора и го хващам за ръката. Извръщат се и ни гледат. Вероятно трябва да ми пука, но сега просто искам да разбера повече за Итън.
- Моля те! Просто ми кажи какво стана и ще те оставя на мира. Само за това мисля. Трябва да знам.
- Добре - обръща се към мен. - Някой се е обадил в полицията, че е намерил Итън да се размотава на плажа в Санта Моника посред нощ. Бил е прогизнал от глава до пети без обувки и без риза. Треперел е. Казал е, че се забавлява с някакви хора, но наоколо е нямало никого. Явно деца са го предизвикали да влезе да плува или просто са го хвърлили в океана, но той така и не успя да ни обясни. Каза, че се е забавлявал с приятели, но звучеше сякаш го е било страх. Не искал да излиза пак с тях - гласът на Дейвид е монотонен. Сякаш се опитва да овладее емоциите си. - Не спира да пита дали ще отиде в затвора, понеже полицаите го доведоха вкъщи. И не ни вярва, когато му казваме, че няма. Когато чуе по-силен шум, вика и тръгва да се крие. Исках днес да остана с него вкъщи, но татко заяви, че не ми се полага още един ден, в който да отсъствам от училище. И ето ме тук.
- Боже, Дейвид, толкова съжалявам. Поне вече е у дома.
- Не за дълго.
- Какво имаш предвид?
- Ще го пратят в някакво заведение. Точно както Марто искаше.