- О, не. Не могат да го сторят.
- Не могат ли?
- Аз съм виновна. Толкова съжалявам.
Очите му пробягват по лицето ми, сякаш обмисля тази възможност. Надявам се да отрече, но той не го прави.
- Трябва да тръгвам за следващия час - казва и отминава с приведена глава и свити рамене.
Гледам го как се отдалечава. Около мен учениците вървят, говорят, смеят се, излизат от един час и се запътват към друг, но единственото, което виждам, е отдалечаващия се гръб на Дейвид. Изпитвам много странно усещане за този превит под тежестта на тревогата гръб с приведени рамене. Сякаш ми е скъп. От всички гърбове в училището това е единственият, до който искам да вървя, обгърнала раменете му. Искам да го утеша. Искам той да ме утеши.
Не мога да повярвам, че изпитвам подобни чувства. Абсурдно и смущаващо е. До неотдавна - само допреди няколко седмици - Дейвид ми беше най-неприятното момче в цялото училище. А днес гледката как си тръгва от мен, сякаш нямаме нищо общо помежду си, ми се струва непоносима. Бих могла да му помогна. Знам, че бих могла. Само ако ме допусне до себе си.
Но Дейвид обича брат си, точно както аз обичам Айви - яростно и всепоглъщащо. А сега Итън ще бъде пратен в някакво заведение, защото избяга; избяга, защото Айви разби сърцето му, а Айви разби сърцето му, защото аз не знаех, че сестра ми е лесбийка, и се опитах да ги сближа. И знам, че колкото и да ме харесва Дейвид - а той определено ме харесва или поне ме харесваше допреди два дни - повече няма да може да ме погледне, без да види причината за отпращането на брат му от вкъщи. Ще страда за него всеки божи ден. И аз ще съм виновникът за страданието му.
Не можем да останем приятели. Не и ако родителите му изпратят Итън в заведение.
- Клоуи? Защо седиш сама тук?
Обръщам се и виждам Сара.
- Не знам. Днес не ми е ден - опитвам се да звуча като себе си, но се оказва по-трудно, отколкото си мислех.
Прекалено съм депресирана, за да се правя на радостна и безгрижна в момента. Обикновено успявам да си сложа усмихната маска, но днес ми е направо непосилно.
- Това каза и вчера.
- Да, знам. Напоследък животът малко ме смачка.
- Искаш ли да говоря с Джеймс за теб? - потупва ме леко по рамото. - Наистина мисля, че е готов да обсъдите ситуацията.
- Благодаря, но съм добре.
Ако не бях на емоционалния си ръб, вероятно щях да й се изсмея. Не е истина колко е далеч от това какво ме е разстроило.
30.
Мама и Айви се прибират към пет. Айви профучава покрай мен със зачервено, смръщено лице, още преди да съм ги поздравила. Чувам тежките й стъпки по стълбите към горния етаж.
- Какво става? - питам мама.
- Нямам представа. Не обели и дума в колата, но нещо явно я е разстроило. Пак си мърмореше по нейния си начин...
Тя започва да имитира как сестра ми удря десния си юмрук в бедрото.
- Ще опитам да изкопча нещо.
- Благодаря - отпуска се мама на един стол. - Прекалено изморена съм, за да опитвам. Ще си почина за секунда и ще измисля нещо за вечеря.
- Водиш вълнуващ живот - тръгвам да излизам от кухнята, но се спирам. - Забравих да ти кажа, че полицията е намерила Итън.
- Слава богу! - въздъхва мама. - Добре ли е?
- Да кажем, да.
Разказвам й каквото знам от Дейвид и тя потреперва.
- Какъв кошмар. Ако Айви по някаква причина беше там сама... Тя е толкова невинна. Ужасяващо, просто ужасяващо.
- Трябва да помислим малко за независимостта й. Започни да я караш да прави повече неща сама и я научи как да се ориентира и да намира пътя до вкъщи без наша помощ. За да не й се случват подобни неприятности.
- Трябва - отвръща мама изморено. - Някой ден.
Айви е в нашата стая - обикаля в кръг по килима, удря бед-рото си с едната ръка, а другата размята във въздуха. Изведнъж започва да се удря по челото.
- Не прави така! - изтичвам до нея и стисвам ръцете й в моите. - Какво става? Защо си разстроена?
- Не съм разстроена - очите й се лутат из стаята.
- Да бе, а аз не съм Клоуи.
- Саркастична си.
- Кажи ми какво има. Може би ще мога да ти помогна. Тя изтръгва ръцете си от хватката ми и поклаща глава.
- Хайде. Кажи ми. Ако кажеш, ще го пазя в тайна.
Тя се поколебава. Цялото й тяло трепери от напрежение. След няколко секунди отпуска глава и прошепва:
- Диана не ме харесва.
Мамка му.
- Защо мислиш така? Онзи ден много се забавлявахте. Айви поклаща глава.
- Не ме харесва по начина, по който аз я харесвам.
- Как разбра?
- Опитах да я целуна.
- Леле - сядам на края на леглото. - Бърза си.
Тя размахва нервно ръце.
- Мислиш ли, че не трябваше да го правя?
- Не знам. Как стана всичко?
- Какво имаш предвид?