- Как реши да я целунеш?
- Ами исках да го направя - ръцете й отново прибягват до повтарящите се движения.
-Да, но къде бяхте, когато го направи? Какво правехте?
- Беше междучасие. Бяхме навън. Говорехме си на двора. Казах й, че е красива, тя ми благодари, аз хванах ръката й и започнахме да се разхождаме така. После спряхме до оградата и аз опитах да я целуна по бузата, а тя се отдръпна и ми каза да не го правя.
- Може би просто не си пада по целувките?
- Но аз й казах, че я харесвам и че трябва да излезем както теб и Джеймс - размахва ръце Ай ви. - Тя отвърна, че не може, защото и двете сме момичета. Тогава аз й казах, че можем, ако аз съм гей и тя е гей. Тя отговори, че гейовете не са нормални хора и че трябва да се връщаме към училище. И вече не искаше да ме държи за ръка. Опитах, но не ми позволи.
- О, Айви, съжалявам - ставам от леглото и обгръщам раменете й с ръце. Тя извръща глава, но не ме отблъсква. - Никога не е приятно да бъдеш отхвърлен. Знам.
- Откъде знаеш?
- И мен са ме отхвърляли.
- Нещо грешно ли направих?
- Не знам. Искам да кажа... Аз може би нямаше да избързам толкова с целувката.
Тя се извръща и се измъква от прегръдката ми.
- Всъщност няма значение - казвам. - Така или иначе, не смятам, че с Диана ви беше писано.
- Какво да ни е писано?
- Да сте заедно. Ако тя не е лесбийка, вероятно няма да й е много комфортно да излиза с момиче, дори и много да го харесва.
- Може да е бисексуална.
- Не ми изглежда така.
- Може би просто не харесва мен.
- Сигурна съм, че не е така, Айви. Как така няма да те харесва?
- Ами каза, че гейовете не са нормални хора.
- Това не е истина. Да не говорим, че е грубо.
Айви потъва в леглото си и обгръща краката си с ръце, сякаш иска да се свие до едно голямо нищо.
- Не е честно. Аз я обичам, а тя мен - не.
- Това често се случва. Чуй само радиото - почти всяка песен е на тази тема.
- Да, но това е истинско.
- Знам. Просто казвам, че се случва на всекиго в даден момент.
- Искам да съм постоянно с нея, но не мога. Може да се виждаме от време на време, но аз искам винаги да сме заедно.
- Съжалявам, Айвс. Гадно е, знам.
- Чувствам се много зле. Много.
- Знам - сядам до нея. - Да искаш да си с някого и да не можеш, е най-гадното чувство да света.
- Да.
- И най-лошото е, че не можеш да направиш нищо - не можеш да го принудиш да е с теб. Това е единственото нещо в живота, което не можеш просто да предизвикаш, колкото и да искаш и колкото и да се опитваш.
- А?
- Няма значение. Просто си мислех на глас.
В часа по английски на следващия ден Дейвид не ми проговаря; просто се взира в лаптопа си и игнорира всички, включително госпожица Кампанели, която от време на време го поглежда с надежда, когато някой каже нещо тъпо. Той обаче не се отзовава на безгласния й призив за помощ.
На обяд занасям таблата си до масата на Дейвид и го питам дали мога да седна при него.
- Можеш, тъкмо ставам - отвръща и започва да събира опаковките от яденето си на таблата.
Отдалечавам се от него и сядам при Сара и няколко други приятели. От мястото си виждам, че Дейвид спира да събира опаковките от масата си и се връща към каквото там прави на компютъра си. Значи е излъгал, че си тръгва, за да ме разкара. От което ме заболява.
Джеймс се присъединява към малката ни група. Този път се старая да му се усмихвам и да му махна, за да не помисли отново, че го игнорирам. Той ми махва в отговор и на лицето му грейва сконфузена, но не и ядна усмивка. Сара се премества и сяда срещу него. Започват да си говорят, но не мога да чуя за какво, защото са в противоположния край на масата. Останалите разговори просто минават покрай ушите ми. Джана тъжи за някаква оценка; Ламбърт се оплаква, че баба му и дядо му искат да му дадат стара кола, която не ползват, но очакват да получат някакви пари от него; Каролин Пенър мрънка, че ще изпусне концерта на „Колдплей“ през уикенда, защото малката й сестра има училищен концерт и родителите й я карат да отиде.
Всеки в този стол мисли единствено за себе си. С изключение на един човек, на когото му пука за още някого. Чувствам се по-свързана с него, отколкото с когото и да било друг в помещението.
Но той дори не ме поглежда.
31.
- Може ли да занеса къпкейкове в училище в петък? - пита Айви на вечеря в сряда. - Обещах да занеса. Тогава е прощалното парти на Итън. Диана харесва ванилови кексчета, не шоколадови. Но аз обичам шоколадови.
- Разбира се - отвръща мама. - Утре ще купя. Мога да взема половин кутия ванилови и половин кутия шоколадови.
- Чакай малко - намесвам се. - Прощалното парти на Итън? Къде отива? Казали?
- В някакъв пансион. Вече няма да живее вкъщи.