- Мамка му.
- Хей, хей, Клоуи, внимавай с езика.
- Какво има? - пита ме мама.
- Дейвид ми каза, че може да го изпратят в някакво заведение - избутвам чинията си. Апетитът ми се изпари. - Аз съм виновна.
- Как така ти си виновна?
- Аз го оставих да избяга.
- Днес Итън се опита да избяга и от училище, но охраната го спря - казва Айви. - Плачеше и удряше главата си, затова го изпратиха да седи в Другата стая с Кимбърли. Итън никога не беше ходил в Другата стая, за разлика от Ейджей, който е там всеки ден.
Мама се протяга и покрива ръката ми със своята.
- Това не е краят на света - казва нежно. - Може би в пансиона ще се чувства по-добре. На сигурно място.
- Няма начин да го изпращат на хубаво място. Хайде де. Минаха три дни и вече са готови да го отпратят? Най-вероятно са избрали първото училище, на което са попаднали. А и Дейвид вече няма да може да го наглежда - гласът ми затреперва, въпреки че полагам усилия да се овладея. - Те двамата са всичко един за друг. А на мащехата им дори не й пука.
- Къде е биологичната им майка? Защо не се е намесила?
- Изоставила ги е и си е създала друго семейство. Както впрочем е постъпил и баща им. Само че той поне им позволява да живеят с него.
- Горките момчета. Животът им сигурно е много объркан.
- Да - казва Рон и аз вдигам глава, за да го погледна.
Ей сега ще ни разкаже колко е непосилно да се грижиш
за трудни деца и че не е честно да съдя мащехата им; на което аз просто ще избухна и двамата ще започнем да си крещим.
Ще се лее кръв.
Само че Рон не казва това.
- Може да е трудно, но това не оправдава решението им да го отпратят. Когато тази жена се е омъжила за баща им, тя е дала клетва не само пред него, но и пред момчетата му. Изпращането на Итън в пансион ми звучи като нарушаване на тази клетва.
Ченето ми направо увисва.
- Да, разбира се, прав си - кимва мама.
- Да - намирам сили да допълня.
Никога досега не съм се съгласявала с Рон.
А и той никога не е бил прав.
- Много съм мислил за това - казва. - И поемам отговорността за вас, момичета, много сериозно.
- Но не знаем всички факти. Не мисля, че трябва да съдим мащехата толкова бързо, може би се чувства, сякаш няма друг избор.
- Чудя се дали, ако говоря с нея, това би променило нещата - казва Рон.
- Наистина ли? - обръщам се към него. - Би ли го направил?
Вече започвам да си мисля, че Рон е откачил. Или пък аз съм откачила?
- Може и да ме послуша. Намираме се горе-долу в еднаква ситуация. Знам какво е да станеш родител на дете, което... - той поглежда към Айви и не довършва изречението. - Както и да е, може би ще ме послуша, ако й кажа, че я разбирам, но наистина смятам, че трябва да премисли решението си. Ако ми дадеш телефонния й номер... Или може би е по-добре да се срещна с нея на живо? - обръща се към мама. - Мислиш ли, че има по-голям шанс да ме послуша, ако отида у тях?
- Може би. Но...
- Аз казвам да го направим - прекъсва я той. - Нямаме какво да губим.
- Наистина ли? - направо съм изумена. - Ще го направиш?
- Разбира се - отвръща Рон и прави онова движение с изпъването на врата и раменете си, за да изглежда адски мъжествен.
- Супер - казвам. - Да тръгваме.
След по-малко от час всички сме в колата на път за къщата на Фийлдс.
Нямам представа дали наистина ще помогнем с нещо, но се радвам, че поне ще опитаме.
Айви искаше да дойде с нас. Не съм убедена, че разбира какво точно ще правим. Мисли си, че просто отиваме в къщата на Итън, за да поговорим с него, и не иска да се цепи от колектива.
- Аз ходя на училище с Итън - изтъква, докато се приготвяме за излизане. - Той ми е приятел. Трябва да съм там.
Оставям мама и Рон да водят по каменната алея към входната врата. Някак успокояващо е, че веднъж имам правото да следвам някого, вместо да поемам пълната отговорност и да водя.
Господин Фийлдс отваря вратата и отвръща на жизнерадостния поздрав на мама, като посочва табелата: Без търговски агенти, моля. Сериозно ли?
Пристъпвам напред, преди да е успял да ни затръшне вратата.
- Здравейте, господин Фийлдс, помните ли ме? Запознахме се преди няколко дни. Аз съм приятелка на Дейвид, а сестра ми е от класа на Итън.
- Ние сме родителите им - подава ръка мама. - Аз съм Джени, а това е съпругът ми Рон.
- Радвам се да се запознаем - здрависва се с тях господин Фийлдс. - Простете, не знаех, че ще идвате. Никой нищо не ми казва в тази къща - той се обръща и изкрещя- ва към вътрешността на къщата. - Марго! Имаме гости.
Тя се показва от трапезарията с платнена салфетка, свита на топка в ръката.
- Гости?
Дейвид е зад нея. Ченето му направо увисва, когато вижда всички ни, струпани на вратата.