- Съжалявам, че дойдохме така изненадващо - казва мама.
- Опасявам се, че съм объркан... - подема господин Фийлдс предпазливо.
Мама още веднъж обяснява кои сме и госпожа Фийлдс най-сетне се сеща.
- О, да, спомням си ви, момичета. Мисля, че имате общо с ужаса, който ни сполетя тази седмица.
- Много съжалявам - казвам. - Чувствам се ужасно.
- Не се притеснявай. Итън трябваше да бъде под наблюдението на брат си - тя поглежда обвинително към Дейвид. - Добрата новина е, че той е на сигурно място горе в стаята си, а този ужасен инцидент ни помогна да вземем някои важни решения - тя отново се обръща към мама и Рон с любезна усмивка. - И така... На какво се дължи тази визита?
- Всъщност - казва Рон, - дойдохме да поговорим за важните решения, които току-що споменахте.
- Моля? - премигва тя насреща му.
- Дали може да седнем и да поговорим?
Рон прокарва пръсти през изрусената си коса и направо влиза в хола им. Безпардонната му увереност се оказва доста полезна засега.
Госпожа Фийлдс наблюдава с изненада, след което махва на съпруга си да го последва и се стрелва обратно в трапезарията.
- Какво става, по дяволите? - идва до мен Дейвид.
- Дошли сме да помогнем. Ако можем.
- Итън ми е приятел - казва Айви. - Затова съм тук.
- Къде е той? - питам брат му.
- Марго го кара да седи в стаята си, когато не е на училище. Каза, че не можем да поемаме повече рискове от бягство.
- Това е отвратително.
- Да, макар да мисля, че на него му харесва. Седи на компютъра по цял ден. Любимото му нещо.
Госпожа Фийлдс се показва с бебето на ръце и ние я последваме към хола, където мама и Рон вече са се настанили един до друг на дивана. Семейство Фийлдс си разменят озадачени погледи, но тъй като гостите им не се канят да си тръгват, двамата също сядат - бащата на креслото, а майката на един стол с бебето в скута. Лицето му пак е омазано с нещо.
- Това вероятно не е повръщано - прошепва ми Айви. - Изглежда като такова, но вероятно не е, нали?
- Определено не е. Прилича ми на пюре от моркови.
Усещам как на Айви й се повдига, но поне е тиха и само
аз дочувам странните й звуци.
- Добре - казва господин Фийлдс, докато Дейвид, Айви и аз си намираме места зад дивана. - Какво сте дошли да ни кажете?
- Момичетата ми казаха, че изпращате Итън в някакъв пансион? Те са малко притеснени от този факт и решихме, че няма да ни е излишно да чуем как сте стигнали до това решение - започва мама.
- Не виждам как всичко това е ваша работа - отвръща госпожа Фийлдс. - Виждам ви за пръв път през живота си.
- Но децата ни са близки приятели. Момичетата обожават момчетата ви.
- Обожават? - прошепва скептично в ухото ми Дейвид.
- Тя го каза, не аз - отвръщам тихо и му се усмихвам, но той не ме вижда, защото не откъсва поглед от сцената, развиваща се пред нас.
- Много мило - госпожа Фийлдс притиска бебето към гърдите си, сякаш трябва да го предпази от нас. Или иска то да я предпази. - Но Итън заминава в пансион. И е много развълнуван от промяната.
- Не, не е. Каза, че е тъжен, защото заминава - ръцете на Айви шават около тялото й, но въпреки това проговаря. Знам колко й е трудно да го прави пред непознати. - В училище. Бях там. Каза, че не иска да заминава. Твърди, че не е плакал, но Диана каза, че е. Явно е излъгал.
Настъпва мълчание.
- Винаги е трудно да се сбогуваш с приятелите си - казва госпожа Фийлдс. - Това не означава, че...
- Айви е права - прекъсва я Дейвид. - Той иска да остане вкъщи. И вие много добре го знаете.
- Ще промени мнението си, като види къде отива.
- Съмнявам се. И какво въобще знаем за това място?
- Много хора го препоръчват.
- Кои хора? Националната асоциация на родителите, които искат да се отърват от децата си?
- Дейвид! - скастря го баща му. - Прекаляваш. Мащехата ти и аз търсихме доста, докато намерим правилното място...
- Колко пък да сте търсили? Минаха едва няколко дни.
- Трябваше да действаме бързо - отвръща мащехата му. - Не можем да си позволим повече ситуации, в които намесваме полицията - целува челото на Кейлъб. - Искам спокойствие вкъщи. За всички ни.
- Може ли да кажа нещо? - включва се Рон.
Тя не му дава позволение, а просто изчаква с ледена усмивка на лицето.
- Знаете ли, с вас много си приличаме.
- Извинете?
- И двамата сме женени в семейства, които вече се справят с доста тежки проблеми. Невинаги е лесно и не ме е срам да го призная.
- Никога не ви се е налагало да се справяте с момчета - контрира го госпожа Фийлдс.
- Повярвайте ми, и момичетата не са песен. Далеч съм от идеята да обяснявам, че сме като извадени от картина на Норман Рокуел, но когато се ожених за Джени, нейните деца станаха мои. Искам най-доброто за тях и винаги ще е така.