- Да не намеквате, че аз не изпитвам същото към децата на съпруга си?
- Разбира се, че не. Просто казвам...
- Предполагам, че Дейвид ви е накарал да дойдете. Знам, че това решение не му харесва особено...
- Не ни е карал! - отвръщам. - Дори не знаеше, че ще идваме.
- Така ли?
О, чудесно. Сега ще обвини Дейвид за всичко.
- Знам, че направихме грешка онзи ден - поглеждам към нея, а после и към съпруга й. - Ние, децата. Дейвид трябваше да влезе с Итън, аз трябваше да забележа, че се е забавил в банята, Итън не трябваше да бяга. Издънихме се и грешката ни вероятно ви е изплашила много. Но като изключим това, Итън се справя много добре. Щастлив е в училище, много е мил и наистина се опитва... Не се отказвайте от него, заради една лоша постъпка. Ако му позволите да остане, всички ние сме готови да ви помогнем. Аз например мога да оставам с него, когато Дейвид не може.
- Благодаря ти - казва госпожа Фийлдс и се изправя, за да залюлее бебето. - Но вече сме взели решение. Наистина не виждам смисъл в този разговор.
- Винаги можете да го изпратите в пансион - обръщам се към баща му. - Не може ли този път да го оставите вкъщи и да го изпратите, ако направи още някоя грешка? Дайте му още един шанс.
- Татко - пристъпва към него Дейвид. - Моля те. Послушай Клоуи - ръцете му са свити в юмруци, сякаш стискат нещо несъществуващо. - Накажи мен, ако искаш. Вземи колата ми. Каквото кажеш. Аз се издъних. Но не наказвай Итън. Не го изпращай в пансион.
- Това не е наказание - изправя се господин Фийлдс. - Това е училище. Тук нещата не се получават нито за него, нито за нас. Сигурен съм, че намеренията ви са добри, но не ми допада да ме разпитват непознати.
- Ние просто много държим на Итън - отвръщам.
- Не колкото нас. А сега е време да довършим вечерята си - тръгва към входната врата.
- Мисля, че успяхме да посеем семената на съмнението - казва мама в колата. - Може би все пак ще размислят?
Нямам желание дори да й се подиграя за глупавата метафора. Оптимизмът й е направо тъжен. Няма начин госпожа Фийлдс да промени мнението си - решила е, че сигурността на бебето й е пряко обвързана с отсъствието на Итън от вкъщи. В това няма никаква логика, но на съпруга й явно не му пука особено. Би направил всичко, каквото поиска тя.
Облягам се назад, впервам поглед в тъмнината и се заслушвам в разговора на мама и Рон.
След малко вече сме у дома и тъкмо тръгвам да се качвам към стаята си, когато решавам да се обърна.
- Хей, мамо? Рон? Благодаря ви, че опитахте.
- Клоуи да не би току-що да ни благодари? - обръща се Рон към мама. - Ощипи ме, май сънувам.
- Няма за какво - прегръща ме мама. - Съжалявам, че не успяхме да помогнем.
- Казах им, че Итън не иска да си тръгва - изтъква Айви.
- Хубаво е, че им го каза.
- Знам, че сега е тъжен, но може би в крайна сметка там ще му хареса - продължава мама. - Баща му каза, че пансионът е добър.
- Е, да, какво друго да каже? Че хвърля сина си на вълците?
- Сигурна съм, че е загрижен за сина си.
- Аз пък не съм.
- Важното е, момичета, да знаете, че това никога няма да се случи с вас. Никога не бихме ви пратили някъде, където не искате да бъдете - казва Рон.
Може с Айви да не спечелихме от тотото с пастрок като Рон - все пак почти всяка дума, излязла от устата му, успява да ме влуди - но явно можеше да бъде и по-зле. Може непрекъснато да ни критикува и да се опитва да ни промени, но никога не ни е карал да се чувстваме, сякаш не сме си у дома или би предпочел да ни няма. А това е важно.
Всъщност, след последния час съм склонна да призная, че това е много важно.
32.
Не мога да се реша да пиша на Дейвид. Докато не е потвърдил най-лошото, все още мога да тая надежда, че баща му и мащехата му са променили решението си.
Само дето съм почти сигурна, че ако имаше добри новини, щеше да ми пише... А не получавам съобщение.
На следващия ден го засичам в коридора в училище. Той тръгва да ме подминава и аз го хващам за ръкава, за да го спра.
- Чакай малко... Какво стана, след като си тръгнахме?
- Какво мислиш, че стана? - изтръгва ръка от моята.
- Мамка му. Не са променили решението си.
- Голяма изненада - отстъпва и си тръгва.
Искам да изкрещя след него, че не постъпва честно, че няма право да се държи с мен, сякаш съм някакъв злодей, че също ми е тъжно, че дори не отразява факта, че цялото ми семейство се изтърси в къщата му, за да се опита да помогне. Но сме в претъпкания коридор, а той върви доста бързо, така че го оставям да си тръгне.
Когато влизам в стола на обяд, Сара и Джеймс вече са се настанили около маса с няколко приятели. Сара ме вижда и потупва мястото до себе си. Приемам поканата и тя ме пита дали искам да отида с нея и Джеймс на кино в събота.