Чувствам се, сякаш съм под вода. Чувам гласа й някъде отгоре, над повърхността. Лицето й се разтяга и размазва, а гласът й е далечен и слаб. Гледа ме в очакване на отговор, така че казвам:
- Да, може, не знам, ще видя.
- Това да ли е, или не?
- Съжалявам, не съм мислила за уикенда. В главата ми се блъскат толкова неща, че...
- Знам - казва успокоително. - Утре имам три теста. Това въобще законно ли е?
- Този по история въобще не ме притеснява - казва Джеймс.
- Искаш ли да учим след училище? - пита го Сара.
- Имам тренировка, но може след това. Ами ти, Клоуи?
- Бих искала, но мисля, че мама ще ме прати да взема Айви от училище.
Не е съвсем истина, но понякога мама наистина ме моли в последния момент, така че не е и лъжа.
- Няма проблем - отвръщат Сара и Джеймс в един глас.
Наистина оценявам колко са мили и двамата. Джеймс
спокойно можеше да се държи като задник, след като се разделихме. Сара пък можеше да ми се разсърди, защото напоследък не си говоря особено много с нея. Вместо това и двамата се опитват да запазят приятелството ни. Не е тяхна вината, че единственото, за което мога да мисля в момента, е какво ще се случи с Итън и че дори не мога да си спомня какво е да се притесняваш за тест по история. Може би дори са почувствали облекчение, че им отказах. Изглежда нямат проблем с това. Веднага започнаха да обсъждат върху какъв материал ще е тестът, а аз слушам с половин ухо, мисля си за Итън и чупя малки парченца от бейгъла си.
Дейвид дори не се появява в стола. Знам, защото постоянно се оглеждам за него.
Вечерта седя в стаята си, слушам Адел, опитвам се да пиша домашни и се чудя как да кажа на Айви, че ако продължава да обикаля в кръг, може да си намери и друго помещение, в което да го прави. Направо ме побърква. Не защото прави нещо нередно или необичайно, а защото съм кълбо от нерви и всички нейни думи и действия имат потенциала да ме взривят.
Получавам съобщение от Дейвид.
Пред вас съм.
Не мога да повярвам. Никога преди не се е появявал така. Пръстите ми пробягват по дисплея и му отговарям.
„Идвам веднага.“
Скачам от леглото и обувам джапанки. Облечена съм с къс анцуг и тениска, което, един вид, е моята представа за пижама. Изглеждам малко раздърпана, но положението не е потресаващо.
- Къде отиваш? - пита ме Айви и се спира за момент.
- Да се видя с приятел.
Изскачам от стаята и слизам по стълбите, преди да ми е задала още някой въпрос. Слава богу, мама и Рон са в спалнята си и са надули телевизора, така че ще избегна и техните въпроси.
Дейвид е отбил пред къщата. Отварям вратата на колата му и надниквам вътре.
- Качвай се.
Влизам вътре и затварям вратата.
- Какво става?
Стиснал е здраво волана и е вперил поглед в побелелите си кокалчета.
- Днес са го отвели. Докато съм бил на училище.
- Това е ужасно.
Не знам дали въобще ме чува. Стиснал е устни и едва преглъща. Наясно съм, че ако се отпусне, ще заплаче. Използвала съм този трик милион пъти.
- Не успях дори да се сбогувам с него. Бяха ми казали, че ще го заведат утре. Но когато се прибрах, вкъщи нямаше никого. Звъннах на Итън и тя вдигна телефона му. „Гледаш прекалено негативно на промяната. Решихме, че за Итън ще е по-добре, ако не се сбогувате.“
- Отвратително.
- Не ми позволява дори да го чуя. Не мога да говоря с него.
- Не можеш ли да му отидеш на гости? Къде се намира пансионът?
- На няколко часа по магистрала 101.
- Можем да отидем с кола. Можем да отидем и да го вземем.
Той поклаща глава.
- Там има охрана. Мащехата ми не спря да говори за това. Колко защитен щял да бъде там, как нямало да може да избяга. Дори и да ме пуснат да го видя, няма да ми позволят да го взема. Не и без позволението на родителите ни.
- Все пак можем да отидем да го видим - така поне ще знае, че си искал да се сбогуваш с него.
- Да - поема си дълбоко дъх. - Съжалявам, че те занимавам. Трябваше да поговоря с някого.
- Радвам се, че дойде - за момент и двамата млъкваме. - Може ли да останем приятели? Моля те. Знам, че се издъних. Но нямах представа, че Айви е лесбийка. Иначе никога нямаше да ги сватосам. И знам, че трябваше да наглеждам Итън, но наистина мислех, че е в банята. Съжалявам за всяко глупаво нещо, което направих. Толкова много ме е грижа за вас, че не мога да понеса факта, че ме мразиш. И без това всичко останало е толкова тъжно.
- Не те мразя. И не те обвинявам за станалото.
- Значи ми даваш доста погрешни сигнали. Днес в училище...
- Беше ме страх, че ако спра да поговоря с теб, ще се срина. И без това едва се сдържах. Приятелското лице е най-лошото, което може да ти се случи в такъв момент.