След училище отиваме заедно до кафене, в което си взимаме по едно лате и си говорим. И преди сме водили задълбочени разговори, но никога не сме били наясно дали сме приятели, или просто двама души, които са задължени да прекарат времето си заедно. Сега сякаш сме премахнали слой мъртва кожа от общуването си. Сега вече знаем
Дейвид има още информация за Итън. Няма да може да говори с него поне през следващата седмица - училището не позволява на учениците да се обаждат вкъщи, преди да са се установили - и да го посети през следващия месец.
- Смятат, че така му помагат да се приспособи. На мен ми изглежда жестоко.
- Ще планираме посещение за първата възможна дата.
- Наистина ли ще дойдеш с мен?
- Независимо дали искаш, или не.
- Нямам против - казва и по лицето му пробягва усмивка, по-топла от думите му. - Странното е, че нямаше да мога да съм тук в момента, ако той си беше у дома. Нямаше да мога да си пия кафето с теб. Щях да бързам, за да се прибера преди него. Не е честно, че аз си седя и си говоря с теб, докато той е сам на онова ужасно място.
- Ще му отидем на гости възможно най-скоро. И ако там не му харесва, ще го изкараме все някак.
- Възхищавам се на оптимизма ти - казва сухо.
- Е, през повечето време разполагам единствено с това.
- Да говорим за нещо друго. Разсей ме. Ако продължа да мисля как не мога да направя нищо, вероятно ще се побъркам.
- Добре.
Разказвам му за Айви и Диана - как Айви е влюбена в нея, но тя не отвръща на чувствата й.
- Гадно. Като някакъв безкраен триъгълник. Итън харесва Айви, Айви харесва Диана... А кого харесва Диана?
- Нямам представа. Вероятно никого. Не е най-общи- телното момиче на света.
- Но си пада по момчета?
- Мисля, че да. Шансовете ми са добри, нали? Трябва просто да намеря лесбийка с аутизъм, която живее наблизо и е горе-долу на възрастта на Айви и... е свободна.
- Тиндър?
- Плъзни надясно, Айви, плъзни надясно... Да... Не. - Потупвам капачето на чашата си. - Ще продължа да опитвам да й намеря приятели, но ако нищо не излезе... Има много добри колежи наблизо, нали? Ще остана в околността, за да мога да си идвам по-често и да я извеждам от вкъщи.
- Да, аз щях да шофирам до някой наблизо, за да остана да живея с Итън. И пак бих го направил, ако той се върне вкъщи.
- Нямаш ли чувството, че живеем в различен свят? От съучениците ни например? Всички мислят как да влязат в най-добрия колеж, който могат да си позволят. И ако не се тревожех за Айви, щях да направя абсолютно същото - все пак се справям много добре в училище. Искам да спечеля огромна стипендия и да ида в страхотен колеж, както всички останали. Но ако мислех само за това... Ако просто можех да спра да се интересувам от случващото се с Айви... Накрая щях да се намразя.
Устните на Дейвид се разтварят, сякаш иска да каже нещо, но не излиза и звук. Вдигам поглед и очите ми попадат на неговите вперени в мен. Очите му са невероятни- смесица от кафяво и сиво, с малки жълти пръски около зениците. Как преди съм си мислела, че са безцветни и безинтересни?
Потрепервам под настоятелния му поглед.
- Би ми казал, ако имах нещо на лицето, нали?
- Имаш нещо... Да, имаш красиво лице на лицето си.
Бузите ми пламват и от устата ми излиза нервен смях.
- Не се превръщай в човек на комплиментите. Така все едно не те познавам.
- Не се притеснявай - отвръща и се изчервява. Което си е направо сладко. - Този ми се изплъзна. Няма да се повтори.
Оглеждам лицето му и сърцето ми започва да препуска. Сякаш има още неизказани неща. Поемам си дълбоко дъх и поглеждам към масата.
- Ъм... когато казах, че ще ти бъда приятелка, независимо дали искаш или не, не бях абсолютно честна.
- Какво искаш да кажеш? - вирва брадичка той.
- Ти си арогантен задник, когото до неотдавна не можех да търпя. Но също така си единственият човек, който познавам, на когото му пука за брат му точно толкова, колкото и на мен за сестра ми. - На масата има капчица кафе. Докосвам я с пръст и тя се превръща в миниатюрна локвичка. - Не знам дали това е добра причина да започнеш да харесваш някого, но за мен явно беше достатъчна, защото така и стана. Така че... - Едва успявам да преглътна от притеснение. Думите ми излизат от устата ми като нервен шепот. - Надявах се, че можем да бъдем повече от приятели.
Мълчание. Потискащо, мъчително мълчание.
- Мамка му - казвам. - Това беше грешка, нали? Да го кажа на глас! - избутвам картонената си чаша и се изправям. - Съжалявам. Ще се престоря, че не съм го казала, моля те, направи го и ти. Хайде да тръгваме.
- Чакай - скача от мястото си Дейвид и ме хваща за ръката. Извръщам глава, защото не искам да срещам погледа му. - Не можеш да побегнеш, след като си казала подобно нещо! Все едно да съобщиш на някого, че е спечелил от тотото, а след това да му се обидиш, задето е имал нужда от секунда да осмисли новината.