-Така ли е? Сякаш си спечелил от тотото? - прошепвам.
Не ми достига въздух, за да говоря нормално, а сърцето ми направо ще изскочи от гърдите.
- Нещо такова.
И замръзваме безмълвни на място.
- Кажи ми нещо мило, моля те. Точно сега имам нужда да си мил.
- Преди две минути ти казах, че си красива.
- Имам нужда от още нещо. Чувствам се много уязвима в момента.
- Сега просто се възползваш от ситуацията.
Ръката му все още държи китката ми, когато я плъзва към дланта ми.
- Някой трябва да те научи на човещина - казвам.
- Ти също не си много добра в нея. Но ще станеш.
- Защото ти ще ме научиш?
- Или ще умра, докато опитвам. Вероятно второто.
Вратата на кафенето се отваря и няколко ученици от
училището влизат вътре. Не са ми приятели, но се познаваме достатъчно, за да ми махнат... И да отразят факта, че с Дейвид сме заедно и се държим за ръце. Не, че ми пука особено от този факт.
- Хайде да отидем някъде, където можем да поговорим спокойно.
Мама и Айви ще се приберат малко по-късно, така че му предлагам да отидем вкъщи. До нас е километър и половина, но времето е прекрасно и решаваме да се разходим, хванати за ръка. Прекадено съм развълнувана, за да говоря, а той, очевидно, също.
Стигаме до вкъщи. Отварям вратата, затварям я след нас и извръщам лице към него.
- И сега какво? - пристъпва нервно от крак на крак той. - Трябва да ти кажа, че всичко това е ново за мен. Никога не съм имал приятелка. И не съм излизал на среща.
- Шокирана съм. Добре де, не съм шокирана - въздъхвам мелодраматично. - Явно аз ще трябва да свърша цялата работа. - Повеждам го към хола и го бутвам, за да седне на дивана. - Първо, трябва да седнеш много близо до мен. - Аз самата се настанявам до него и бедрата ни се отъркват едно в друго. - После трябва да кажеш нещо мило.
- Пак ли? - въздъхва. - Боже! Колко пъти трябва да ти направя комплимент в рамките на един следобед?
- Просто го направи.
- Снощи си мислех, че никога повече няма да бъда щастлив. Оказва се, че съм грешал.
Позволявам си да се насладя на това, което казва.
- Добре ли беше?
- Да. Всъщност много добре.
Замълчаваме за момент и аз се замислям за Итън, който седеше до Айви и искаше да я докосне, да я прегърне и да я целуне, както и за Айви, която седеше до Диана и искаше да я докосне, да я прегърне и да я целуне. Хрумва ми, че може би най-великото чувство на света е да седиш до някого, когото искаш да докоснеш, да прегърнеш и да целунеш и който иска да те докосне, прегърне и целуне.
- За какво си мислиш? - пита ме Дейвид.
- За глада за докосване.
-Хм?
Отговарям му, като се обръщам, хващам ръцете му и прилепвам устни към неговите. Не се целува много добре, но това се дължи на липсата на опит. Затова му преподавам няколко бързи урока. И уменията му драстично се пдобряват.
34.
Добре че вратата на гаража ние шумна, защото ми дава време да се откъсна от Дейвид и да го заведа в кухнята в момента, в който Айви и мама влизат в нея.
- Какво правиш тук? - пита Айви Дейвид.
Устните му са зачервени и подути. Надявам се само аз да го забелязвам.
- Ами мотая се със сестра ти - отпуска се той на един стол.
- Къде е Итън?
- Замина за пансиона.
- Така си и помислих. А ти защо си тук?
- Дейвид е и мой приятел - казвам. - Не само брат на Итън.
- А как се чувства Итън? - пита мама.
- Иска ми се да знаех. Нямам право да общувам с него за известен период от време.
- Има логика - отвръща тя колебливо.
- Всъщност няма.
- Съжалявам, че не можахме да помогнем.
- Бяхте страхотни. Да дойдете вкъщи и да говорите с баща ми и мащехата ми... Съжалявам, че не ви благодарих още тогава. Просто бях разстроен от цялата ситуация.
- Няма за какво да се извиняваш - поклаща глава мама.
Тя може да има много недостатъци, но всъщност е Изключително Мил Човек. Затова ставам и я прегръщам.
- Това пък за какво беше?
- Не знам. Просто ми се прииска да те прегърна.
- Някой е в добро настроение - отбелязва тя и плъзва поглед първо към Дейвид, а после и към мен.
Може би все пак е забелязала устните му. И моите? Облизвам ги леко и усещам, че също са подпухнали.
- Защо не можеш да говориш с Итън? - пита Айви. - Защо се налага първо да се установи?
- Мисля, че учителите се страхуват да не му домъчнее за вкъщи, ако говори със семейството си прекалено скоро след постъпването си - обяснява мама.
- Но ако му домъчнее за вкъщи, просто трябва да се прибере - отвръща Айви.