- Ъм, Клоуи? Би ли имала нещо против, ако с Джеймс прекарваме повече време заедно? Защото и двамата сте ми приятели и не искам да ви загубя.
- Нямам нищо против. Дори мисля, че е чудесно.
- Добре - отвръща колебливо. - Но да знаеш, че винаги бихме предпочели, ако и ти си с нас. Добре де, на Джеймс още му е малко странно, но ми каза, че иска да останете приятели.
- Радвам се, че може да говори с теб за това. Наистина. И се радвам, че аз мога да говоря с теб. Всъщност имам да ти казвам нещо важно.
- Това, че излизаш с Дейвид Фийлдс ли?
Втренчвам се в нея, а ръката ми замръзва на половината път към устата.
- Боже. Откъде знаеш?
- О, я стига, Клоуи, не съм идиот. Забелязвам някои неща. Освен това братът на Брандън Зелцер ви е видял да се натискате в „Старбъкс“. Новината вече плъзна.
- Не се натискахме! Е, поне не в „Старбъкс“.
- Иу! Дейвид Фийлдс? Сериозно? - след което покрива устата си с ръка. - Съжалявам. Не бива да те съдя. Животът си е твой. А и знам, че се чувствате свързани покрай брат му и сестра ти. А и ти ми каза, че е различен, когато сте насаме...
- Така е. Всъщност е страхотен. Знам, че го мислех за ужасен и не те виня, че и ти го смяташ за такъв. Той непрекъснато се прави на кофти човек, но истината е, че не е такъв. Обича брат си и е много добър. Просто е преживял много.
- И кой не е?
- Точно.
Усмихваме се една на друга с разбиране, след което се захващаме със замразения йогурт. Изведнъж се сещам за нещо и вдигам поглед.
- Чакай! Джеймс знае ли? За мен и Дейвид?
- Нямам представа. Нищо не съм му казвала. Но някой друг може и да е. Искаш ли да му кажа?
- Би било чудесно. Можеш ли?
- Затова съм тук. И за да ти кажа, че Джана се заби с някакъв тип от Харвард-Уестлейк на партито на Брандън миналата седмица. Оказа се, че пичът си има приятелка и то не коя да е, а братовчедката на Хелена Сапърстайн. Изпусна целия екшън.
- Разкажи ми всичко - заявявам.
Точно от това имам нужда в момента - малко сочни клюки.
Най-сетне позволяват на Итън да се обади у дома, но господин и госпожа Фийлдс не разрешават на Дейвид да говори с него.
- Няма да подходиш оптимистично - казва му мащехата му.
- Вероятно е права - заявявам, когато Дейвид ми се обажда няколко минути по-късно. - Човек не би могъл да те определи като оптимист, дори когато ситуацията е благоприятна.
- Никога не бих го разстроил - ядосва се той. - Исках просто да го чуя, да разбера как е, а те го питаха единствено дали има нужда от още бельо. Разговорът им сигурно продължи две минути.
- Все някога ще ти позволят да говориш с него, нали?
- Казаха, че ще мога другата седмица, но само за минута-две.
След съответното второ обаждане, Дейвид идва до вкъщи и ми пише от колата, за да поговорим насаме.
- Как мина? - питам, щом влизам в колата.
- Объркващо.
- Защо? Как ти се стори?
Дейвид разтрива челото си.
- Той не е много добър в разговорите по телефона. Питах го как е и той отвърна единствено „добре“. После започна да ми разказва за филмите, които са им пускали.
- Щастлив или нещастен звучеше?
- Беше ядосан, че са им пуснали филмче на „Дисни“, защото, цитирам: „Те са за малки деца“. Но се е зарадвал на филма на Клинт Истууд.
- Не звучи особено нещастен.
- Не знам. Той никога не би казал: „Не съм щастлив тук, отведи ме вкъщи“. Ако можеше да изразява чувствата си и да моли за помощ, нямаше да бяга. Бягството е неговият начин да ни покаже, че е нещастен. А оттам не може да избяга, защото е заключен.
- Кога можем да го посетим?
- Това е единственото хубаво нещо. Обадих се в училището, докато нашите не бяха вкъщи и питах кога мога да посетя Итън. Казаха, че може още следващия уикенд.
- Йей! Може ли и аз да дойда?
Той се усмихва.
- Не питах дали може да те взема, защото не исках да ми отказват. Но идваш с мен.
- Много ясно!
Дейвид е адски напрегнат по пътя към училището. През по-голямата част мълчи, а когато проговори, думите му звучат по-скоро като ръмжене.
- Може ли да спрем за по чаша кафе? - питам след известно време.
- Искам да стигнем преди обяд - тросва се. - Защо не пи кафе, преди да те взема?
- Пих, просто искам още едно. Но няма проблем. Минават още десет минути, в които аз се ровя из инстаграм и туитър. По-добре да си намирам занимание, отколкото да се опитвам да го заговарям. Изведнъж той дава мигач, слиза от магистралата и отбива на „Старбъкс“.
- Мислех, че няма да спираш.
- Нали искаше кафе?
- Не искам да закъсняваме заради мен.
- Няма проблем.
Той слиза от колата и аз го последвам в заведението. Нареждаме се на опашката и той ме сръчква с рамо.
- Съжалявам. Много се радвам, че си с мен днес. Но няма да се успокоя, докато не го видя.