- Кой ти пише?
Хвърлям един поглед.
- Сара. Казва, че няма проблем да излезе малко по- късно.
- Може ли и аз да дойда? - пита Айви.
- Искаш ли да ти донеса замразен йогурт?
- Ще се разтопи. Искам да дойда с теб.
- Съжалявам, но със Сара имаме да си говорим разни неща.
- Няма проблем. Аз ще си мълча.
Гррр. Със Сара непрекъснато клюкарстваме и се подиграваме на хора от класа, а от опит знам, че ако Айви дойде с нас, ще започне да ни задава странни въпроси, от които ще се почувстваме неудобно и дори малко виновни... И цялата забава ще отиде на кино.
- Съжалявам - повтарям. - Този път наистина искам да се видя със Сара насаме. Но мога да ти донеса, каквото пожелаеш.
- Ти винаги излизаш да се забавляваш - отбелязва мрачно, докато се настанява обратно на мястото си и плъзва отново пръст по айпада си. - Аз - никога.
- Ние също ще се забавляваме - казва мама, докато изсипва плик с измита маруля в една купа. - Ще гледаме телевизия!
Айви може да е аутист, но не е идиот - не можеш да я излъжеш, че ще й е забавно цяла вечер да гледа телевизия на дивана с мама и Рон.
- Моля те, Клоуи? - почти приплаква.
Поклащам глава, макар да се чувствам отвратително.
- Следващия път, обещавам.
Все пак й донасям купичка замразен йогурт. Тя вече е по пижама в леглото и веднага отбелязва, че йогуртът е полуразтопен.
- Все едно ям локва.
И въпреки това успява да го изсърба.
5.
- Имам проблем - споделям с Джеймс в петък, докато го изпращам към тренировката му.
- Какъв?
- Не знам какво да облека за срещата ни довечера - сгуших се в шията му като коте.
- Това наистина си е проблем. Ако ти е от помощ, харесвам тесни дънки. Както и онази прилепнала черна пола, която носиш понякога. Явно всичко тясно върши работа.
- О, нямам проблем да си избера тоалет - отвръщам небрежно. - Чудя се какво да облека под него.
Джеймс изръмжава и ме сграбчва в прегръдката си.
Скриваме се зад едно дърво и разкрасяваме представата си за очакващите ни удоволствия довечера.
- Глупава тренировка - изсумтява той и ме завлича обратно на стадиона с въздишка.
- Трябва да подредиш приоритетите си.
- Те са си подредени - настоява. - Ти, после футболът, после... нищо, защото нищо друго няма значение. Какви са твоите приоритети?
- Ти. После ти. И накрая пак ти - целуваме се. Продължително. С много език. Джеймс отново изръмжава и се отдръпва.
- Сега ще трябва да накуцвам на тренировката.
- Горкичкият - отвръщам без капка съжаление.
Той тръгва към съблекалните по-скоро поклащайки се, отколкото накуцвайки. Поглеждам колко е часът на телефона и установявам, че трябва да тръгвам към автобусната спирка. Обръщам се и виждам Дейвид Фийлдс, който се е проснал върху един камък наблизо с книга в ръка и ме наблюдава.
- Какво гледаш? - отсичам, защото погледът му успява да ме притесни.
- Теб - отвръща. - Но само защото искаш да те гледам. Единствената причина някой да падне толкова ниско, колкото вас двамата преди малко, на обществено място, е, защото иска да бъде наблюдаван.
- Отвратителен си.
- Аз ли? Аз си седя тук мирно и кротко и си чета, докато ти и приятеля ти си търкате интимните части един в друг на обществено място. Как по-точно аз съм отвратителният в ситуацията? - поклаща глава. - Повярвай ми, последните пет минути щяха да са доста по-приятни, ако не бях чул или видял всичко това.
- Съжалявам. Все забравям колко е дразнещо чуждото удоволствие за тези, които не изпитват такова.
Опитвам се да звуча, сякаш просто се заяждаме, но вътрешно вря и кипя, а в неговия тон не откривам нищо безобидно.
- Знаеш какво сочат изследванията, нали? Че двойките, които имат нужда от публични прояви на любовта си, всъщност са несигурни и нестабилни.
- Продължавай със статистиките и може би някой ден все някое момиче ще прояви желание да опознае личността ти и поне да те хване за ръка.
- Да, само се надявам да не е някоя надута, егоцентрична блондинка. Подобни направо ме отблъскват.
- Няма да е руса. В случай че иска да остане в една стая с теб, вероятно няма и да диша.
Врътвам се и си тръгвам, преди да е забелязал, че наистина ме е вбесил.
Мама влиза в стаята и пита мен и Айви каква пица предпочитаме. Петък е и тя е изморена, така че ще си поръчаме храна.
- Аз не искам нищо - отвръщам през рамо, докато разглеждам роклите в гардероба си. - Излизам на вечеря с Джеймс и родителите му, за което те предупредих.
- О, да - съгласява се мама. - Забравих. Трябва някой път да ги поканя у нас. Ти постоянно си у тях.
- Да, може - казвам с ясното съзнание, че това никога няма да се случи. Запознанството на изисканите родители на Джеймс с моето дисфункционално семейство може да се случи единствено през разлагащия ми се труп.