- Знам. Не съм ядосана. Разбирам те.
Освен това съм притеснена. Ами ако мястото наистина е ужасно и Итън наистина е нещастен там? Лесно е да си кажем, че ще го спасим. Но е съвсем различно нещо да го направим. Ами ако пансионът е сравнително добър, Итън е добре, но би предпочел да си е у дома? Трябва да го оставим, да се качим в колата и да забравим за възможността да го вземем с нас.
Кофеинът не беше добра идея - така само се изнервих още повече.
36.
- Добре дошла в затвора - промърморва Дейвид, когато спираме при охранителната будка.
Охранителят внимателно проверява личните ни карти, преди да ни пусне с баджове „Посетители“, но процедурата не ми се вижда много по-различна от тази в училището на Айви и Итън. Никога не съм ходила в истински затвор, но не ми се вярва там да имат алеи за разходка, полянки и слънчева светлина.
Паркираме на указаното от охранителя място с надпис „Посетители“ пред главната административна сграда. Не казваме и дума, докато излизаме от колата и вървим към входа. Вътре има канапета, столове и огромни прозорци, гледащи към кампуса.
Жената на рецепцията е висока и слаба и прилича на илюстрация от книга на Роалд Дал - с щръкнала коса, щръкнали кокали, щръкнали вежди. Излъчването й е всякакво друго, но не и топло и коремът ми се свива на топка. Дейвид й обяснява защо сме тук.
- Часовете за посещение в събота започват от единайсет - отвръща тя.
Остро.
Поглеждам часовника си. Подранили сме с около дванайсет минути. Дейвид изтъква този факт и тя му отвръща студено:
- Ще видя какво мога да направя. Седнете - и махва с ръка към диваните, докато вдига слушалката и натиска един-два бутона.
Подминаваме диваните и заставаме до прозорците. Облягам се на рамката им и наблюдавам Дейвид, който се взира в сградите и поляните. Преди няколко седмици вероятно бих казала, че лицето му е безизразно, но сега го познавам много по-добре: има напрежение в бузите му, лек тик под долната му устна и бръчка между веждите му. На ръба е и само една дума може го извади извън релси. Така че замълчавам.
Сякаш минава цяла вечност преди някой да излезе от страничната врата. И двамата подскачаме, но не е Итън. Появява се млад мъж, вероятно на около двайсет и пет години. Тъмната му коса вече е започнала да се отдръпва от челото, слепоочията му са влажни от пот, но на лицето му грее усмивка. Облечен е с анцуг, тениска и кецове.
- Вие ли сте дошли да видите Итън Фийлдс? - пита ни.
- Да - отвръща Дейвид. - Аз съм брат му, а това е приятелката ми Клоуи. Къде е той?
- Привършва с една от дейностите си. Ще ви заведа при него, но преди това искам да поговорим за секунда.
- Не може ли просто да видя брат си? - тонът на Дейвид е на прага да стане груб, но мъжът явно няма против.
Неговият глас остава спокоен.
- Ще ви отнема само секунда, обещавам. Моля - посочва единия диван, аз сядам на него, а мъжът настоятелно се взира в Дейвид, докато и той не се настанява до мен.
Той си взима един стол и се позиционира срещу нас, наведен напред, с ръце, притиснати между бедрата.
- Аз съм Сами, един от основните помощници на Итън.
- Помощници? - повтаря Дейвид.
- Ние предлагаме помощ в областта на ежедневните умения - ставане, обличане, всекидневните рутинни дейности...
- Итън няма нужда от помощ с подобни неща.
- Повярвай ми, знам. Той е страхотен - от хората, които наистина правят работата ми лека. Но технически, той все пак е под моите грижи през голяма част от времето и искам да ви кажа някои неща, преди да се видите с него. Първо, Итън се справя чудесно. Вписва се добре и вече има много приятели. Внимава в учебните занятия и с желание се включва в много дейности. Чудесно попълнение е.
- И все пак, никога няма да ни кажете, ако е нещастен - отбелязва Дейвид.
- Щях да ви кажа, ако имах някакви притеснения, каквито нямам - отвръща спокойно Сами. - Не твърдя, че животът тук е прекрасен във всеки един момент. Итън имаше тежка първа седмица. Мислеше, че е изпратен при нас, защото се е държал зле, а ние трябваше да го убедим, че това е училище, а не наказание.
- Не се самозалъгвайте. Родителите ми наистина го изпратиха тук като един вид наказание.
- Защо мислите така? - килва глава на една страна Сами.
- Няма значение. Какво имате предвид с това, че е имал тежка седмица?
- На няколко пъти се опита да избяга. Не може да премине през портата, така че сигурността му не е под въпрос, но се разстрои доста, когато го спряхме.
Думите на Сами ми късат сърцето, въпреки милия му тон. Итън отчаяно е искал да се прибере и не е могъл. Дейвид не спира да се върти на мястото си до мен и знам, че си мисли същото нещо.