- Но това се случи в самото начало. Всъщност свикна много по-бързо от останалите ученици. Сега е доста доволен, с изключение на случаите, в които някой пуска филм или сериал, който той не харесва. Има доста категорично мнение, що се отнася до развлеченията, убеден съм, че сте наясно с това. - Сами се усмихва съзаклятнически на Дейвид, който въобще не си прави труда да му отвърне. - С него работим върху варианта, в който изказва мнението си веднъж и след това оставя нещата на нормалния им ход. Учи се. Все още не го е постигнал, но се учи.
- Чудесно. Сега може ли да го видя?
- Само още нещо - вдига ръка Сами. - Итън наистина започва да се чувства добре тук, но престоят му е в самото си начало, така че му трябва съвсем малко, за да се разстрои. Моля ви, опитайте да бъдете позитивни. Дори и ако смятате, че изпращането му е наказание, за което не съм съвсем убеден, моля ви, не му предавайте това усещане.
- Добре - изправя се Дейвид. - Ако е щастлив, както твърдите вие, няма да се намесвам в методите ви. Но имайте предвид, че той не е нито бебе, нито идиот. Ако ми каже, че е нещастен, няма да се опитвам да го убедя, че не е.
- Просто искам да сте наясно с факта, че може да ви каже, че е нещастен, защото за него вие представлявате дома. А той все още смята, че мястото му е там. Това не означава, че тук не се чувства добре.
- Или - отвръща Дейвид - ми го казва, защото наистина е нещастен.
- Аз съм с него всеки ден - гласът му за пръв път придобива по-рязък тон. - И ви казвам, че не е нещастен.
- Ако ми позволите да говорим, може би ще мога да преценя и сам.
Сами се поколебава и ме поглежда въпросително. Заслепявам го с очарователната си усмивка. Съгласна съм с думите на Дейвид, но, боже, трябва да се научи да не отблъсква хората, които биха могли да му помогнат.
- Нямаме търпение да го видим! - казвам с двайсет и четири каратова усмивка. - Толкова ни липсва!
- Ами добре - отвръща на усмивката ми с усмивка Сами. - Хайде да вървим.
Той задържа страничната врата, за да минем, след което прекосяваме слънчева полянка, на която няколко ученици се упражняват в тай чи техники, минаваме покрай няколко малки сгради и градинарски клуб и стигаме до алея към дълга, ниска сграда.
- Изкуства и занаяти - отбелязва той на влизане.
Подминаваме няколко стана и грънчарски колела,
кошници с прежда и конци, редица шевни машини, няколко големи работни маси и рафтове с нужни материали. Все още се оглеждам из залата, когато Дейвид се затичва към една от масите и прегръща Итън. Брат му рисува с група приятели.
- Здравей, Дейвид - извръща се към него брат му. - Какво правиш тук?
- Дойдох да те видя!
- Сега рисувам. Все още не съм приключил. В събота от десет и половина до единайсет и половина имам изобразително изкуство. Здравей, Клоуи! - забелязва ме. - С Дейвид ли дойде?
- Да! Много се радвам да те видя - прегръщам го.
Изглежда ми малко различен, може би защото е облечен с анцуг и носи джапанки, а аз съм го виждала единствено с дънки и кецове.
- Къде е Айви? - оглежда се той, сякаш сестра ми всеки момент ще изскочи отнякъде.
- Няма я. Съжалявам.
- Хей, Итън - обръща се към него Сами. - Защо не запознаеш приятелите си с брат си и Клоуи?
- Добре. - Итън посочва всеки от хората на масата. - Това е Джулия, а това е Емили, а това е другият Итън. Казват ни Итън Ф и Итън У, защото фамилиите ни са Фийлдс и Уилсън.
Поздравяваме се с всички, с изключение на другия Итън. Налага се Сами няколко пъти да го извика и да му обясни кои сме, за да ни забележи.
- Джулия е една от най-добрите ми приятелки, а с Итън живеем в една стая. По принцип не излизам много с Емили. Дори не знам защо седи при нас.
- Радвам се да се запознаем - обръщам се към всички.
Джулия има тъмна кожа, черна, къдрава коса и квадратни хипстърски очила - интелектуална визия, която може би не е била замислена нарочно, но много й отива. Не се притеснява да ни гледа в очите. Емили е хубава, но малко пълничка и срамежлива. Другият Итън има дълга червеникава коса и още по-червеникава брада. Доколкото виждам, рисуването му се удава - продължи със скицата си на октопод веднага след като ни поздрави.
- Може ли да поговорим с Итън някъде насаме? - обръща се Дейвид към Сами.
- Разбира се. Стига да сте на територията на кампуса.
- Не може ли да го заведем на обяд?
- Съжалявам - поклаща глава Сами. - Даваме подобно разрешение единствено на възрастни.
- Аз съм на осемнайсет - казва Дейвид.
- Трябва да си поне на двайсет и една.
- Обещавам ви, че ще бъдем отговорни.
- Сигурен съм в това.
Последва кратко мълчание. Дейвид въздъхва ядосано и се обръща към брат си.