- Хайде, Итън, разведи ни из училището.
- Ами рисунката ми? Не съм я завършил.
- Ще ти я запазя - казва Сами. - Ще я довършиш после.
- Не я изхвърляй.
- Разбира се, че няма.
Итън отказва да тръгне, без да види как Сами поставя скицата му на рафта с „недовършени творби“.
37.
Веднага след като излизаме, Дейвид снишава гласа си и се обръща към Итън.
- Е, как е тук, Итън? Наистина?
- Не знам. Добре, предполагам. Въпреки че Николас непрекъснато пуска „Кости“. Твърди, че сериалът е добър, а той не е. Скучен е.
- Ами хората? Харесват ли ти Сами и другите помощници?
- Сами е мил. Дава ми пет. Джо не дава пет, но пък ми дава юмрук в юмрук. Джо е другият ми помощник.
- Ами учителите? Добри ли са с теб?
- Доста са мили - изрича колебливо Итън. - Дават ни много домашни, които пишем в общото помещение вместо вкъщи. Никога не се прибираме у дома, така че не знам защо продължават да им казват домашни. Харесва ми творческото писане и испанския, но математиката не ми допада особено. Сега пиша пиеса по творческо писане. Разказва се за полицейски детектив, чиято жена е убита от крадец.
- Звучи много яко - казвам и Итън се усмихва доволно.
- Да. Учителят каза, че може дори да я поставим с актьори и всичко. Аз ще съм сценарист и режисьор. Ако стане, ще дойдете ли да я гледате?
- Разбира се!
- А Айви?
- Да. Сигурна съм, че ще се радва да дойде.
- Тя още ли е гей?
- Да, така мисля.
Мълчание.
- Няма нищо. Вината не е нейна.
- Да, в тази ситуация няма вина.
- Хайде да седнем тук - посочва една пейка на тревата Дейвид.
Двамата братя сядат един до друг и аз им правя няколко снимки с телефона си, след което казвам, че трябва да отида до тоалетна. Искам да им оставя няколко минути насаме. Кампусът изглежда едновременно пълен и спокоен, до като вървя обратно към административната сграда. По пътя виждам няколко души, които викат, люлеят се или плачат - но само няколко и до тях винаги има помощник, който ги успокоява.
За момент се заковавам на място, защото ми се струва, че виждам Айви, която чака да й подадат топката в някаква игра. Да не би мама да я е довела тук? - тази мисъл се стрелва през ума ми. После осъзнавам, че това не е Айви. Разбира се, че не е Айви. Просто някакво момиче, което е облечено като нея, движи ръцете си като нея, когато е притеснена, и удря по бедрата си като нея. Ето това формира образа на Айви в ума ми.
Ами ако тя дойде тук? Не като посетител, а като ученик? Това е единствената мисъл, която обикаля из съзнанието ми по пътя до тоалетната и обратно до пейката. Би ли й харесало? Би ли била част от групичката момичета на онази пейка, които не си говорят, но, изглежда, се наслаждават на компанията си? Или би била като дългокосото момче в далечината, което седи само с помощника си и очевидно е разстроено за нещо.
Айви не обича особено да бъде навън. Когато се опитаме да я изведем на разходка, или поне в задния двор, тя все бърза да се прибере вкъщи. Дали това би се променило, ако беше тук? Щеше ли да се наслади на слънчевия следобед на това прекрасно място? Или щеше просто да си намери някое ъгълче, където да седне, да обвие крака с ръцете си и да плаче за вкъщи?
Не знам. Не мога да си я представя тук, но допреди няколко часа не можех да си представя и Итън.
Когато приближавам, той обяснява нещо на Дейвид на висок глас.
- ...И аз казах, че не бива да гледаме „Невероятният Спайдърмен“, защото първият „Спайдърмен“ е по-хубав, но Николас каза, че „Невероятният Спайдърмен“ е по-хубав. Аз се ядосах и го наругах с една много лоша дума, а Джо каза, че няма да гледам филма, ако не се успокоя и не се извиня, и аз казах, че не ми пука, че няма да гледам филма, защото е „Невероятният Спайдърмен“, и си отидох в стаята. После Джулия ми каза, че и тя смята „Невероятният Спайдърмен“ за глупав, но Николас така и не си е признал.
- Значи Николас е твой враг? - казвам.
- Не, той ми е приятел - отвръща Итън сериозно. - Правим много неща заедно, но аз не го харесвам чак толкова много.
- Това обрисува горе-долу целия ми социален живот в началното училище - отвръщам.
- Хайде - изправя се Дейвид. - Искам да видя стаята ти в общежитието.
- Добре - става Итън и ни повежда.
- Е, какво мислиш? - прошепвам на Дейвид.
- Не знам.
- Изглежда ми доста добре.
- Може да са го заплашили, че ако се оплаче, ще го заключат и няма да му дават храна.
- Това не е роман на Дикенс, Дейвид - врътвам очи.
- Никога не съм казвал, че е - отвръща той и забързва напред, така че трябва да подтичвам след него.
На стълбите пред общежитието, което е с няколко етажа по-високо от останалите сгради, Итън бръква под ризата си и изважда магнитна карта, прикрепена за връзка на врата му.