- Тук могат да влязат само хората, които живеят в сградата - казва и махва към един сензор. - Но вие може да влезете, защото сте с мен. Без мен няма да можете обаче.
- Ясно - отвръща Дейвид.
- Същото се отнася и за моята стая. Можете да влезете само ако аз ви пусна. Ключът е същият.
Повежда ни по редица стълби и ние го последваме.
- Обикновено се качвам по тези стълби. Има и други, но са по-далеч. Има и асансьор, но той е само за хората, които не могат да се качат по стълбите. Когато съм изморен, искам да се кача в асансьора, но Сами и Джо не ми дават.
- Защо не ти дават? - пита го Дейвид. - Това е странно.
- Знам - отвръща Итън. - Много странно.
- Вероятно смятат, че стълбите са по-бързият и лесен вариант-отбелязвам, когато стигаме до последния етаж.- Коя е твоята стая?
- Ако идваш по тези стълби, втората врата вдясно. Ако идваш от другите - третата врата отляво.
- Хайде да я видим.
- Добре, но да знаеш, че ми е странно да съм тук сега. Обикновено не ни позволяват да сме в общежитието по време на учебните часове.
Итън отново изважда картата.
- Ами ако си болен? - пита Дейвид.
- Тогава отиваш в болничното отделение. Там има медицинска сестра и три легла. Запознах се със сестрата тази седмица, защото ми влезе треска в пръста. Много ме болеше. Все едно са ме намушкали с нож. - Итън отваря вратата. - Това е моята стая. Деля я с Николас и Итън У и Джонатан, но Джонатан се прибра вкъщи за уикенда, защото баба му е починала.
- Горкият Джонатан - казвам.
- Била е на деветдесет и две. Родила се е през 1925 г., което е между двете световни войни. Джонатан каза, че е трябвало да умре миналата година, но не е, така че родителите му трябвало да отменят лятната си почивка и много се ядосали.
Засмивам се.
- Това не беше шега. Защо се смееш?
- Защото се радвам да те видя? - отвръщам виновно.
Дейвид обикаля стаята и проверява всяко малко нещо
с тревожен вид.
- Това ли е леглото ти? - посочва единия матрак.
- Да, не виждаш ли, че това е одеялото от вкъщи?
- Така го познах. Харесва ли ти да си на горното легло?
- Не! - отвръща Итън. - Въобще. Ако искаш да отидеш до тоалетна, трябва да слезеш по стълбичката в тъмното, а така е много трудно да напипаш стъпалата. Исках да съм на долното, но то беше заето вече от Итън У и той каза, че не мога да го получа.
- Шегуваш се - казва Дейвид. - Това е много гадно.
- Все някой трябва да легне на горното легло - отбелязвам. - А Итън е новото момче, така че...
- И точно затова трябва да има удобно място за спане. Ще уредя да ти сменят леглото, преди да си тръгнем. Ами дрехите? Къде ги държиш?
- Половината чекмеджета са мои - Итън посочва двата прости скрина. - Долните. Горните са на Итън У.
- И това не е честно! - удря Дейвид плоскостта на скрина и Итън се сепва. - По-трудно е да прибираш и изваждаш неща от долните чекмеджета. Дали са ти най-гадните неща. Трябваше да получиш поне с горното легло и горните чекмеджета.
- Не се бях замислил - отвръща нервно Итън. - А трябваше. Горното върви с горно. Никой не ми го беше казвал.
- Защото не е истинско правило - казвам. - На повечето хора не им пука кои чекмеджета ще използват. Или поне на мен. В нашата стая горните са за Айви и това не ми пречи.
- Така не е честно - отвръща Дейвид. - Третират Итън като второкласен гражданин. Къде слагаш мръсните си дрехи?
- Имам кош в дрешника. Моят е синият. Итън У е със зелен, Джонатан - с червен, а Николас - с жълт. Макар че Николас непрекъснато пуска дрехите си в моя. Казва, че така аз ще трябва да ги изпера вместо него.
- Не трябва - отбелязвам. - Просто те дразни. Има ли перални в сградата? Помагат ли ви да перете дрехите си, или се оправяте сами?
- Пера в понеделниците. Сами ми помага. Разделям белите от останалите дрехи. Използвам гореща вода за белите и...
- Чакай малко - прекъсва го Дейвид. - Как така Николас те кара да му переш дрехите? Тормози ли те? Няма да делиш стая с момче, което те тормози. - Той сграбчва ръката на Итън. - Трябва да ми кажеш честно, докато сме само двамата...
- Клоуи е тук.
- Тя не се брои.
- Благодаря ти - отбелязвам, но той сякаш не ме чува.
- Итън, кажи ми, ако тук не ти харесва. Защото ако е така, ще те отведа вкъщи веднага.
- Може ли да се прибера?
- Да, веднага. Ако това искаш.
- Но татко каза, че не мога да се прибера. Сами също. В началото плаках много и непрекъснато ги питах дали може да се прибера, но те казаха, че не може.
- О, Итън - казвам. - Това звучи ужасно.
- Така си и беше.
- Още ли те е страх?
Той се поколебава, поглежда към Дейвид, чието лице е сгърчено от напрежение.