- Но ти не ядеш зеленчуци - отбелязва Дейвид.
- Сами твърди, че храната е по-вкусна, когато я отглеждаш сам.
- Така е - казвам и Дейвид врътва очи и изсумтява. - Така си е! - настоявам. - Преди си гледах домати. А мразя домати. Но после опитах тези, които сама си бях отгледала и бяха много вкусни. Обаче растението умря.
- Аз не исках да гледам домати - казва Итън.
- И не те виня. Те само биха разбили сърцето ти. - Отнякъде се чува силен звънец. Оглеждам се. - Какво беше това?
- Обядът. През седмицата е в дванайсет, но в събота и неделя е в един. Искам да отида да ям. Гладен съм.
- И аз съм гладна - обръщам се към Дейвид. - Искаш ли да отидем някъде да хапнем и после да се върнем?
- Само да проверим стола, искам да видя каква храна сервират.
Итън ни води и аз се възползвам от възможността да прошепна:
- Ако кажеш и едно негативно нещо за храната...
- Няма. Освен ако няма червеи в яденето.
- Ако има червеи в яденето, ще си прекалено зает да ме остъргваш от тавана.
В храната няма червеи. Нормална е като за стол - не особено апетитна, но достатъчно добра. Итън изглежда изключително доволен от сандвича с фъстъчено масло и сладко, който се предлага като алтернатива за отказалите основното ядене - риба с ориз. Итън казва на Дейвид, на мен, на двамата служители от стола, на Сами (който внимателно проследява всичко) и на всичките си приятели, че не обича риба и не смята, че тя се харесва на когото и да било.
В крайна сметка взима сандвича си и посочва група млади хора на една от масите.
- Аз седя там. Между Джулия и Николас.
- Отивай - казва му Дейвид. - Ние ще отидем да хапнем и ще се върнем.
- Добре - отвръща брат му и се отдалечава.
- Да говоря ли със Сами за двойните легла?
- Умирам от глад. Хайде да хапнем първо. После ще имаш време да се караш с него.
- Няма да се карам.
- И все пак... първо храна.
В колата търся ресторанти наблизо в Гугъл и намирам „Събуей“ само на няколко километра от училището. Взимаме си по един сандвич и аз веднага му се нахвърлям. Наистина съм била доста гладна. Дейвид обаче дори не е отхапал от своя - просто седи и се взира в масата.
- Добре ли си? Какво има?
- Не знам - отпуска глава в ръцете си. - Много съм объркан.
- Защо? Итън изглежда добре, нали? Е, може да има някои малки проблеми... но училището е много по-добро, отколкото очаквах.
- Знам - изръмжава. - Така е.
- Тогава какво има?
- Наистина не знам! Прекарах последния месец в мисли колко е ужасен пансионът, а той въобще не е такъв. И би трябвало да се радвам. Но вместо това се чувствам отвратително.
Взима сандвича си и бавно го разопакова, след което отхапва без капка апетит.
- Може би се чувстваш странно, защото се оказва, че Итън няма нужда да бъде спасен. Поне не веднага.
- Това би трябвало да е хубаво.
- Би трябвало. Но и двамата толкова мислихме за него, особено ти, и какво ще заварим, когато дойдем. А излиза, че няма нужда да правим каквото и да било. Поне засега.
- Може би. Мислех, че ще се радва повече да ни види.
- Но той беше щастлив, когато те видя!
- Не особено. Добре де, зарадва се, но не е като да е седял и да ме е чакал - избърсва уста с опакото на ръката си. - Години наред бяхме задно и аз правех всичко... сещаш се... да му помагам. И изведнъж той заминава и се чувства добре - от устните му се откъсва сподавен смях. - Боже, какво ми има? Такъв егоист ли съм? Искам брат ми да се чувства зле без мен. Толкова ли съм ужасен? - оставя остатъка от сандвича си на хартията.
- Ами да. Но не това е причината. Не искаш да е нещастен. Просто... мислеше да не ходиш в колеж, защото щеше да има нужда от теб, нали? И в крайна сметка той е този, който отива в друго училище и дори не му липсваш. Само че съм готова да се обзаложа, че му липсваш. Но той е като Айви - не знае как да каже на хората това, което искат да чуят.
- Но тук става въпрос за нещо повече от казаното от него. Наистина мисля, че той ми липсва повече, отколкото аз на него.
- Защото си се грижил за него. И някой все още се грижи за него, но ти няма за кого да се грижиш. Така че ти си изгубил повече от него - стисвам ръката му. - Между другото, аз не бих отказала малко грижа, в случай че искаш някой да запълни празнината. Имам нужда някой да ме поглези.
- Ще опитам. Но не съм особено добър в гушкането и лигавщините.
- Не съм забелязала.
- Има вероятност да употребяваш сарказъм - казва точно както би го направил Итън и аз избухвам в смях.
- Трябва да си горд, че се справя толкова добре. Всичко това е заради теб.