- Значи в общи линии ми казваш, че трябва да пусна малкото ми птиче да излети от гнездото?
- Точно. А сега изяж сандвича си, за да можеш да го повърнеш пред него, когато се върнем.
Следобедът протича по-добре от сутринта, главно защото Дейвид спира да критикува всичко в пансиона. Сами предлага на Итън да ни покаже „филмовото студио“, което се оказва оградена част от залата за изкуства и занаяти с голям зелен екран и дигитална камера на статив. Итън ни казва, че ще заснеме филм с Джулия в главната роля.
- Може би ще взема и Николас. Но още не съм решил със сигурност.
Дейвид приклещва Сами за „въпроса с леглата“ и помощникът му обяснява, че не са искали да местят никое от момчетата толкова скоро след пристигането на Итън.
- За тях промените са трудни и не искахме да асоциират Итън с нещо негативно.
Обясни, че в някакъв момент ще разменят леглата.
- Обещавам справедливостта да възтържествува в по-далечен план.
Дейвид кимва и дори не споменава чекмеджетата. Което си е нещо като личен триумф.
Надвечер се приготвяме да си тръгнем и Итън ни пита дали скоро ще дойдем пак.
- Както желаеш. Искаш ли скоро да дойдем пак?
- Да - отвръща Итън. - Но може да не е за толкова дълго. Днес мислех да направя някои неща с приятелите си и не успях. Но нищо, радвам се, че дойдохте.
- Следващия път няма да оставаме толкова дълго.
- Тогава елате пак скоро. За малко.
- Имаме сделка - казва Дейвид и братята се прегръщат.
Аз също прегръщам Итън.
- Хей - обръщам се към Дейвид, когато тръгваме към колата. - Знаеш ли какво осъзнах?
- Какво?
- След месец Айви става на двайсет и една. Ако дойде с нас, ще ни позволят да изкараме Итън от кампуса!
- Чакай... Това е гениално!
- Знам, нали?
- Явно има защо да си ми гадже.
- Гадняр.
- Блондинка.
По пътя на връщане, Дейвид държи ръката ми във всеки удобен момент.
- Благодаря ти, че дойде с мен.
- Няма за какво.
- И че не ми позволи да оплескам всичко.
- Това ми е работата. Правя го постоянно.
- Защо?
- Не знам. Явно харесвам нещо у теб.
- В такъв случай не спирай.
- Няма - поколебавам се. - Това място...
- Какво?
- Беше хубаво. Може би родителите ти все пак знаят какво правят.
- Просто извадиха късмет.
- Може би. - Баща му твърдеше, че са избирали внимателно. Не вярвам да го е казал просто ей така. - Но все пак мястото е хубаво.
- Да. Май ще трябва да се огледам за колежи.
- Аха, сега можеш да заминеш навсякъде.
- И все пак ми се иска да съм достатъчно близо, че да мога да идвам до пансиона. Нали знаеш, в случай че нещо сериозно се обърка. И да го виждам.
- И аз ще огледам за нещо наблизо. Може би в крайна сметка ще учим близо до брат ти и сестра ми и...
- И?
- Не искам да избързвам.
- Ако си мислиш, че не искам да сме близо един до друг догодина...
- Какво?
- Ще си взема думите, че си гениална, назад.
- Ъгррр.
- Какво?
- Тази работа с харесването. Направо е отвратителна.
- Да. Абсолютно извън зоната ми на комфорт.
- Можем да спрем. За да можеш да се свреш обратно в удобната си хралупа...
- И да те зарежа в безсмисления живот на високия со- циален статус и красиви гаджета? - поклаща глава. - Никога не бих ти го причинил.
- Значи ще трябва да продължим така.
- Да. Гадно е, но това е правилното решение.
39.
Публикувам наша снимка в инстаграм и Дейвид казва, че това е „най-елементарното нещо“, което съм правила.
- Самият факт, че излизам с момиче, което има инстаграм...
- Не може всички да сме асоциални психопати - отвръщам мило. За съжаление, това е мнението и на повечето ми приятели за него.
- Никой не го харесва - казва Сара един ден. - Не е като да не се опитваме. Но той все казва разни неща като това днес и... трябва да признаеш, че е груб.
Знам какво има предвид. Накарах Дейвид да седне с мен и приятелите ми на обяд. Водехме разгорещен спор за значението и употребата на думата „феминизъм“, а Дейвид постави внезапен край на разговора, като каза:
- Феминистът е човек, който вярва, че жените трябва да имат равни права. Така че или си феминист, или си идиот.
- Но беше прав - изтъквам.
- Не е въпросът в това какво казва, а как го казва. Не можеш ли да го накараш поне веднъж да се престори, че не смята всички останали за глупаци?
- Повярвай ми, ако можех, бих.
- Не се ядосвай, че те питам, но... Какво харесваш в него? Знам за цялата работа с аутизма, но не може това да е всичко.
- Не е - искам да й обясня, но не мога. - Сещаш ли се за онова клипче, което всички споделяха преди няколко години?
За лъва, който бива събран с човека, отгледал го от малък? Спомняш ли си как лъвът го ближеше, прегръщаше го и си играеше с него? И колко беше прекрасно?