- Опитваш се да ми кажеш, че Дейвид е лъв ли? - повдига вежди тя.
- Не, просто... Лесно е да накараш куче да те заобича. Много по-трудно и яко е да накараш лъв да го направи. Особено когато си единственият човек, когото не напада.
- Надявам се в цялата тази работа с лъва да има сексуална метафора. Само така би придобила смисъл.
- Не мисля, че някой от нас би възразил на това сравнение - смигвам й.
- Сериозно... Не знам дали съм окей с оприличаването му на лъв.
- Това е просто метафора.
- Знам. Но не искам да се забъркваш с човек, който може да те нарани.
- Той не би го направил. Никога. Смята света за гадно място, но също така мисли, че аз съм най-прекрасното нещо в него. Е, аз и брат му.
- Супер. Сега ти завиждам. Завиждам ти за връзката ти с Дейвид Фийлдс. Има ли накъде повече да изпадна?
- А още не съм ти казала най-хубавата част.
- Супер. Пощади ме.
Има много повече неща, за които бих могла да й кажа. Как начинът, по който Дейвид казва, каквото поиска на когото поиска, всъщност ми допада, защото ми се иска и аз да можех да го правя. И че съм убедена, че гневът му към глупостта на хората никога няма да се превърне в гняв към мен или жестокост към когото и да било - защото дълбоко в себе си, той иска да защитава слабите и беззащитните и точно страхът му за тях го прави избухлив и нетърпелив към грешното мнение на останалите.
И как се държи със сестра ми като с друго човешко същество. Не като с домашен любимец, не като с идиот, не като с извънземно. Той я включва в разговорите, говори й, слуша я и от време на време дори й се дразни.
И как, когато сме заедно, желанието му да е с мен кара краката ми да омекват и пулса ми да се ускорява. И как ми харесва да съм първото момиче, с което се е сближил толкова и което е целувал.
Как, когато сме сами в тъмното, иска единствено да ми угоди - да разпали желанието ми, докато не се изравни с неговото. Харесва ми да го карам да си го заслужи, понякога дори да го дразня и измъчвам, докато не се отчае. Но истината е, че... аз вече го искам. Обожавам слабото му, силно тяло, тънките му пръсти, тъмните му очи, малките му уши, топлата му шия. Всъщност, обожавам го целия.
Когато излизах с Джеймс, се възхищавах на тялото му като на произведение на изкуството, което са ти позволили да пипнеш. Но с Дейвид не е така. Той не е просто някаква скулптура. Той е и плът, и кръв, и кости, и кожа, и всичко, което е истинско, топло и страстно.
40.
Господин и госпожа Фийлдс разбират, че сме посетили Итън без тяхно позволение, веднага щом отиват в пансиона. Не са чак толкова ядосани, колкото очаквахме, вероятно защото Итън изглежда добре, а Дейвид не се е опитал да го отвлече.
Госпожа Фийлдс казва, че пътуването е било тежко за детето, което явно е плакало през целия път на отиване и на връщане. Господин Фийлдс обяснява, че следващия път ще го оставят на детегледачка, но тази идея направо ужасява госпожа Фийлдс - училището е прекалено далеч и „ако Кейлъб се нуждае от мен, а мен ме няма, никога няма да си го простя“. Опитва се да не отхвърли директно следващото им посещение, а просто отхвърля всяко предложено й решение. Така че отговорността с ходенето при Итън се пада основно на Дейвид.
Убедена съм, че господин и госпожа Фийлдс ме мразят, откакто спорихме с тях за изпращането на Итън в пансион. Държат се студено, когато съм в къщата им и колкото и да се опитвам да ги очаровам, те никога не отвръщат с нещо мило или с покана за вечеря, както се случваше с родителите на Джеймс.
Дейвид не се трогва особено от този факт.
- Мнението им няма никакво значение за мен. Всъщност бих се притеснил, ако те харесваха.
- Знам, но аз обичам хората да ме харесват.
- И това е най-големият ти недостатък - казва и не мисля, че се шегува.
Не ми пука. Иска ми се, когато му отида на гости, да се чувствам удобно.
Има един член на семейството, който все още не е решил дали ме харесва, или не, затова още с влизането си в къщата им веднага се хвърлям да забавлявам бебето. Стискам пухкавите му крачета, играя на криеница с ръце и лице, повтарям гуканията му и му нося играчки за дъвкане. Първоначално Госпожа Фийлдс не изгаряше от ентусиазъм да си играя с бебето й, но тъй като смята, че Кейлъб е неустоим, не се съмнява в искреността ми. Дори леко се усмихва, когато успявам да го разсмея.
Веднъж, докато съм у тях, протягам ръце приканващо и той се дръпва към мен.
- Може ли да го гушна? - питам госпожа Фийлдс.
- Държала ли си някога бебе?
- Да - отвръщам, защото наистина съм държала, но Марго продължава да се навърта около мен, докато синът й е в ръцете ми.