Айви вдига поглед от екрана.
- Джеймс е твоето гадже. Преди него излиза с Хуан. А преди Хуан - с Брайън. Излиза на срещи и с Ник, Лоурън и Брейдън, но все казваше, че всъщност „не излизаш с тях“.
- Леле - едновременно се забавлявам и ми е малко неудобно. Понякога ти се иска да забравиш подобна информация, като тази за Брайън и Лоурън например. Частица от мен ликува, че не съм разказвала на Айви за половин дузината момчета, с които съм се забивала на партита. - Не мога да повярвам, че помниш всичко това.
Обръщам се отново към гардероба си. Е, технически, той е на двете ни с Айви, но тя обича да носи само дънки и тениски, които прибира в чекмеджета.
- Имала си много гаджета - отбелязва Айви. - Както и ти, мамо. Излизала си с Рик, Бил, Джим и с мъжа, чиито родители имали средиземноморски ресторант.
- Боби - допълва мама с лек копнеж. - Името му е Боби.
- Омъжила си се на двайсет и четири, после отново на четиридесет и шест. Ако не беше починал, татко щеше да стане на четиридесет и шест през август. Били сте женени в продължение на шестнайсет години и ако не си беше отишъл, щяхте да празнувате двайсет и третата си годишнина през ноември.
- Да - казва мама. - Но започнах да броя годишнините отново, когато се омъжих за Рон.
- Двайсет и петата годишнина се нарича сребърна сватба - продължава Айви. - И се смята, че на двойката трябва да се подари подарък от сребро. С татко щяхте да празнувате сребърната си сватба след две години, но това вероятно няма да се случи, защото татко почина.
- Но пък тогава ще празнувам третата си годишнина с Рон - казва мама с пресилена усмивка.
Пръстите й се усукват едни в други, сякаш се опитва да ги сплете. По принцип не й представлява особен проблем да говори за смъртта на татко, но предполагам, че не й е лесно да слуша случайните вметвания на Айви. А може би си мисля, че не й е лесно, защото на мен мие адски трудно.
Мислите за татко направо ме убиват. Понякога гледам как Рон се разкарва из къщи, изпълва стаите с напомпаните си гърди и целува мама, сякаш това е изконно негово право. Иска ми се да изкрещя, че тя не е негова, че никога няма да бъде негова, че тя принадлежи на друг човек.
Татко ми липсва, въпреки че с него почти не си говорехме. Той не беше от типа бащи, които сядат и искат да им разкажеш какво се случва в живота ти. Работеше много, а когато се прибереше вкъщи, все седеше пред компютъра. Погледът му можеше да мине през теб, без дори да те забележи, както се случва често и с този на Айви. Изискваше се старание, за да привлечеш вниманието му, но ако вдигнех достатъчно шум около него или го сръчках малко по-силно, той мигваше и ме поглеждаше, сякаш се завръща от дълго пътуване и се радва да ме види.
Не мога да се сетя и за едно лошо нещо, което да е направил на някого от нас. Е, постоянно побъркваше мама - забравяше за неща, които го е помолила да свърши, тя му се разкрещяваше и той се извиняваше. След което отново изключваше за молбата й.
Беше висок и строен, с мръсно руса коса като нашите с Айви, само че доста по-тънка и рядка. Имаше странна походка - движеше се предимно на пръсти, така че торсът му се накланяше напред и раменете и главата му достигаха определената дестинация малко преди краката му.
Хранеше се бавно. Толкова бавно, че ние обикновено приключвахме с яденето доста преди него и мама все казваше: „Господи, Пол, докато приключиш с вечерята, ще дойде време за закуска“. Тогава той побутваше чинията си и заявяваше, че е приключил, макар да не беше. Храната като че ли нямаше чак такова голямо значение за него.
Или може би бъркам състоянието му в края - когато въобще не можеше да яде - с това преди. Трудно ми е да ги разграничавам. Все се опитвам да си го представя, какъвто беше, преди да се разболее, но образът му се размива.
През последните няколко месеца беше толкова изморен, ние също - изморени от представата за рака, от присъствието му в къщата. Искаше ми се болестта просто да си отиде.
И тя в крайна сметка го направи, взимайки баща ми със себе си. Не това бях имала предвид през цялото това време.
Както и да е, болезнено е да се сещам за татко, защото скелетоподобния, изтощен образ от последните няколко месеца непрекъснато измества по-младата му версия в съзнанието ми.
Не мога обаче да виня Айви, че непрекъснато го споменава. Това е нейният начин да разбере някои неща - изреждайки късчета информация, които в крайна сметка да я отведат някъде. Постоянно се опитва да намери схема във всичко - повтарящ се модел, който да внесе смисъл в хаоса. Но какъв смисъл можеш да намериш в това, че баща ти е починал прекалено млад, а майка ти съвсем скоро се е омъжила повторно?