Гледаше ме жално как влача крака с празната в ръка чанта и болния въпрос бе изписан целия на лицето и.
— Има. — казвам. — Но не е за хора а за кучета. Не знам дали не беше и кучешко. Последната ни надежда е „Била“-та. Тя работи до двайсет и един часа. Ако побързаме, ще успеем.
Тръгнахме. Здрачът вече се спускаше. „Била“-та, тоя голям хранителен супермаркет, не беше близо. Трябва да сме вървели половин час. Най-сетне стигнахме. Вътре бе пълно с народ. Всеки купува и носи, без опашка без блъскане. Абе европейска работа, ама скъпо. Скъпо е за такива като мен и като леля ми. Влязохме, помотахме се известно време и най-накрая открихме щанда с месото. Лелята извади очилата, загледа се в късовете с месо и хлъцна. Бяха по трийсетина, четиридесет лева парчето.
Да му се не види дано! Нямаше достатъчно пари за агнешко. Купих четири препечени наденички, пълни с кълцано месо за вечеря и излязох. Лелята преглътна болезнено, и се свлече на една пейка. Беше отчаяна. Утре се падаше Гергьовден, а мечтаното агнешко нямаше да го има на трапезата. Събираните четири месеца пари, си отлежаваха спокойно в малкото и скъсано портмоне. До нас, на закътаната детска площадка играеха деца. Те викаха весело, радваха се на люлките и пързалката. Агнешкият проблем не ги вълнуваше въобще…
— И какво месо ядохте за Гергьовден, пилешко? — запита отново Липо.
— Какво ти пиле! Овнешко ядохме! След като я бях оставил и се бях прибрал, тя намерила сили и отишла до нашия квартален хранителен магазин. Там купила едно малко късче, част от предница, заедно с ребрата. Било плътно увито в найлон така че не могла да открие измамата. Продали и го за агнешко, но се оказа толкоз старо и жилаво, че го варила в тенджерата под налягане цели два часа, а след това го напълнила с лук и го запекла. Покани ни на следващия ден на гости. На всеки един се паднаха по 2–3 големи, добре изпечени и тлъсти овнешки мръвки. Аз се облажих и с гръбнака на овцата. Беше дебел като ръката ми. Глозгах, глозгах, а накрая изсмуках и мозъка от кокала. В края на крайщата печеното от агнешката баба имаше почти същия вкус и аромат като на внучето. Нали са си от един род. В тоя живот важното е едно, да си помияр и да умееш да не намираш махна! Иначе ще гладуваш.
— Ха, ха-а-а! — Пустата му тая твоя леля! Наистина е голям чешит! — Закикоти се Мончо. Предните му два зъба, се показаха под мустака точно така, като на оня заек Бъни от анимационните филмчета.
Липо поглади замислено прошарената си брада. От разказа на Кайчо, беше страхотно огладнял. Беше дошло време за обяд. Дъждът бе почти спрял. От радиоточката се разнесе гонга за точното време.
— Хайде бе, Стойне! Остави това судоко! Обяд е! Ще ни глобят профсъюзите, че работим извънредно. А сега къде ще ядем шкембе чорбата. Къде беше най-евтино?
— Май най-евтинко е в столо на же-пе-то. Айде юнаци! Напред! — продума с напълнена със слюнки уста Стойнето. Явно му се бе прияло печено овнешко.
Липо изсипа пепелника с угарките в кошчето и последен заключи вратата.
— Кога ли ще я оправят тая пуста таратайка? — измърмори шефчето. — Писна ми да пътувам с автобус.
— Абе говори се, че ще ни купуват китайски бус. Били скапани трошки и боядисани в огнено-червено. Ще го преживеем и тоя червен цвят! Само новичка да е!
— Както е тръгнало след две години вместо да влезем в Европа ще станем червен Китай.
— Там вместо агнета ядат кучета. — уточни Кайчо.
— Колко му е? Все е месце. Изкиснеш го малко в оцедец, поръсиш го с китайски подправки, запечеш го под алуминиево фолио, а след това му седнеш на чаша бира „Леденика“ и лапаш, лапаш…
Тая реплика беше на Мончо. Винаги съм казвал, че тоя човек е голям кулинар. И куче да ти сготви, няма да познаеш, че предмета на кулинарната му фантазия е бивша, весело припкала край кофите за смет лаеща твар. Жалко, че не му излиза късмета за Палма де Майорка.