— А ти попита ли я?
— Не, но усещах, че знае за какво си мисля.
— И какво се случи на следващата сутрин?
— Нищо не ми каза. Аз трябваше да съм в студиото в седем — в момента съм по средата на снимки — и тя още не беше станала, така че нямахме възможност да разговаряме. Отидох на работа, но цял ден не мислих за нищо друго и се върнах, готов да й заявя, че не ме интересува кой е биологическият баща и че искам да бъда бащата, който ще отгледа това дете. Само че нея я нямаше.
— Не ти е оставила бележка?
— Не, нищо.
— И ти още не си се обадил в полицията?
— Стоун, не мога да направя това — мисля, че вече ти обясних причините.
— Таблоидите.
— Да, таблоидите. Но освен тях и усещането ми, че не я грози никаква опасност.
— Какво очакваш от мен да направя?
— Казах ти за утрешното парти.
— Да.
— Този път постъпих малко необичайно — поканил съм репортер. На следващия ден във вестниците ще излезе репортаж, отразяващ събитието, и ще има приложен списък на гостите. Твоето име ще бъде споменато.
— Надяваш се тя да прочете?
— Почти съм сигурен, че ще го направи — тя обичаше да следи пресата.
— Мислиш, че ще опита да се свърже с мен?
— Ще се погрижа да стане ясно, че си отседнал в „Бел Еър Хотел“.
— А ако не ми се обади?
— Тогава ще приема съвета ти как да действам нататък.
— Ами решението е твое — сви рамене Стоун.
Колдър му подаде визитната си картичка.
— Тук ще намериш адреса и всичките ми лични телефонни номера. Носи вратовръзка, вечерята е в седем. Хората тук обикновено са точни. Аз съм на пет минути път от „Бел Еър“.
Стоун взе картичката.
— Ще дойда.
— О, утре, ако не си зает и ако имаш желание да посетиш студиото, обади се на секретарката ми — нейният телефон също е на картичката — и тя ще го организира.
— Благодаря, може да се възползвам от поканата. Между другото, Ванс, ти знаеш ли, че цяла нощ те следват двама млади мъже?
— Какво?
— Те са в кола, паркирана на трийсетина метра зад нас. Впрочем бяха и в „Спейго“.
Колдър погледна през рамо и се усмихна, разкривайки изумително бели и равни зъби.
— О-о, това са моите момчета, те ме пазят. — Той протегна ръка. — Благодаря ти, че се отзова, Стоун. Надявам се да не ме мислиш за голям глупак, че разчитам по този начин да реша проблема.
— Аз само се надявам да е правилният начин — каза Стоун. Слезе от колата и проследи бентлито как се стопява в ароматната нощ, следвано от телохранителите. После се попита дали някой беше пазил по същия начин и гърба на Арингтън.
5.
След като закуси на следващата сутрин, Стоун се обади на Бети Саутард, чието име и телефон откри на визитката на Колдър. Каза й, че иска да разгледа студиото и в резултат получи адреса и указанието да бъде пред портала в десет и половина.
Беше точен.
Даде името си на охранителя и той му посочи паркинга. Когато слезе от колата, до него се приближи количка за голф, управлявана от млада стройна жена. Изглеждаше малко под четиридесетте и бе облечена удобно и елегантно в светъл италиански костюм. Косата й бе червеникавокестенява и падаше свободно върху раменете й.
— М-р Барингтън? — каза тя. — Аз съм Бети Саутард.
— Аз съм Стоун — поправи я той и двамата се здрависаха.
— Е, добре дошъл в „Центурион Студиос“, скачай при мен и да потегляме.
Стоун се качи на седалката до нея, Бети потегли и веднага зави наляво. Стоун внезапно потъна във вълна на дежавю — улицата му бе болезнено позната, сякаш извадена от често повтарящ се сън.
— Но това е… искам да кажа…
Бети се засмя непринудено.
— Много хора реагират по същия начин — каза тя. — Предполагам, че поне двеста филма са снимани на тази улица с някои незначителни видоизменения. Бил ли си из Ел Ей?
— Не, идвах тук преди няколко години за два дни, но компанията — за разлика от тази — не ни даде възможност да разгледаме наоколо.
— Благодаря — каза тя усмихнато.
— Не исках да прозвучи като комплимент — на времето бях полицай и двамата с партньора ми дойдохме да екстрадираме дребен убиец на мафията. Той тежеше сто и петдесет кила и предполагам си представяш как сме се чувствали тримата на съседни седалки по време на целия полет до Ню Йорк.