— Много добър.
— Искам да кажа, каква ти е специалността?
— Специалността ми е такава, от каквато се нуждае клиентът.
— Не знаех, че правото може да се практикува по този начин.
— Понякога се налага.
— За фирма ли работиш, или си на свободна практика?
— И двете. Консултант съм на „Уудман и Уелд“, но в по-голямата си част работя в офис у дома си.
Тя наклони глава и леко се намръщи.
— Чувала съм за „Уудман и Уелд“, разбира се, но какво означава „консултант“?
— Това е обща фраза, обикновено прилагана по отношение на възрастен адвокат, който вече не практикува на пълно работно време, но е на разположение за съвет на фирмата, когато й се наложи.
— Ти не си точно „възрастен“.
— Не още.
— Какво означава тогава „консултант“ в твоя случай? — продължи да настоява тя.
— Означава, че не съм достатъчно представителен, за да бъда съдружник в „Уудман и Уелд“. Но съм наблизо, така че могат да ме привикат винаги, когато имат нужда от мен.
— Каква нужда?
— Примерно ценен за фирмата клиент е арестуван за шофиране в пияно състояние, в кола с жена, която не е неговата съпруга, или дъщерята на друг ценен клиент е пребита от нейния приятел, но семейството не желае да се стига до съд, или синът на трети ценен клиент изнасили монахиня. Такива неща.
— Звучи отвратително.
— Често е точно така. Различни хора имат различни нужди от правна защита и не всичко, от което клиентът се нуждае, може да бъде поето от една престижна фирма. Защото фирмата е точно толкова загрижена за доброто си име, колкото и клиентът. Във взаимен интерес е тези случаи да намират решение по възможно най-тихия, дискретен и ефикасен начин.
— Предполагам, че понякога дори е интересно.
— Интересно е през цялото време — каза Стоун. — И е безсмислено да се сравнява с покупко-продажбата на имоти.
Тя отново се засмя по начина, който му харесваше.
— Ванс е зает по обяд — каза тя, — така че ще трябва да се задоволиш с моята компания в стола на студиото.
— Да се задоволя с теб ми звучи прекрасно — ти си много по-интересна от Ванс и почти толкова красива.
Тя отметна глава и се изсмя звънко, докато някой отвън не изрева разгневено „Тишина!“.
6.
Качиха се в количката и поеха надолу по улицата покрай други работни площадки, направиха няколко завоя и спряха пред ниска постройка с добре поддържана морава пред нея. Верандата бе подредена с маси, на които обядваха хора в най-различни облекла — от най-ранни епохи, каубойски, или с най-обикновени джинси.
— Да влезем в салона и попитаме управителя дали ще ни предложи маса навън — денят е толкова хубав.
Стоун тръгна след нея през приятно обзаведената трапезария и точно приближаваха вратите, извеждащи към верандата, когато чу името си. Спря се и се обърна. Луис Регенстайн му махаше изправен от сепаре в ъгъла на салона. Стоун докосна ръката на Бети и й направи знак да го последва.
— Стоун, радвам се да те видя — възкликна Регенстайн и му подаде ръка. После се обърна към сътрапезника си: — Това е Марио Чиано, Марио, това е мой отскорошен познат, Стоун Барингтън. — Двамата се здрависаха. — Стоун, ще ни правиш ли компания за обяда?
— Благодаря, но…
— Няма нищо, Стоун — прекъсна го Бети, — аз и без това имам малко работа в офиса. — Тя се наведе до ухото му: — Очаквам да те видя довечера у Ванс — и си тръгна.
Стоун седна срещу двамата мъже, с гръб към вътрешността на салона.
— Нещо за пиене? — предложи Регенстайн.
— Малко изстуден чай би ми дошъл добре — отговори Стоун.
Регенстайн махна с ръка и с менюто се появи леденостуден чай. Когато Стоун поръча, Регенстайн се обърна към Чиано:
— Разбираш ли сега какво имах предвид? — попита той и кимна към Стоун.
— Напълно, Лу — отговори Чиано. — Идеален е. — После погледна Стоун: — Играл ли си някога?
— В гимназията — извинително каза Стоун.
— Като изключим излизанията пред съдебните журита — засмя се Регенстайн. — Така ми каза той.
— Наистина ли си адвокат? — осведоми се Чиано.
— Да?
— От тези, които се явяват в съда?
— От време на време.
— Кой е последният ти случай?
— Защитавах една американка на карибски остров срещу обвинение в убийство.