— Да, знам. Беше страшно притеснително да се гледам. — Така повече не можеше да продължава. — Какво става, Арингтън?
Гласът й се смени:
— Стоун, имам новини.
Стоун изпусна въздуха, който бе задържал в гърдите си:
— Поздравления и на двама ви — успя все пак да каже той.
— Кръвният тест не остави никакви съмнения — съобщи му тя. — Нямаше нужда да правим и ДНК тест.
— Разбирам — отговори той. Спомни си как беше ходил в супера и бе избирал първата играчка за малкото същество. Върна се обратно на този свят. — Разбирам какво трябва да направиш.
— Радвам се — прошепна тя и се разплака.
— Всичко е наред, Арингтън — опита се да я успокои той. — Постъпваш както трябва.
— Нямам избор — каза тя.
— Знам.
— Ванс плати ли ти? — ни в клин, ни в ръкав попита тя.
— Покри всичките ми разноски — обясни търпеливо Стоун. — Не че съм му пращал разписка, защото не го направих заради него.
— Стоун, не знам дали някога ще мога да ти благодаря достатъчно за всичко, което направи.
— Не се безпокой за това!
— Не, наистина Ванс и аз толкова много ти дължим.
Разговорът започваше да го притеснява.
— Момче ли е, или момиче?
— Момиченце. Три килограма и двеста грама.
— Ще е красива като теб.
— Нека се надявам, че ще прилича на баща си.
— Е, трябва да приключваме — въздъхна Стоун, — имам среща. — А по-точно, защото ако поговоря още малко с теб, ще се превърна в истински идиот.
— Обичам те, Стоун — прошепна тя и затвори.
Стоун остави внимателно слушалката и за свое най-голямо удивление заплака. Няколко секунди по-късно вече се бе овладял. Позвъни на директния номер на Дино.
— Лейтенант Бакети — разнесе се в ухото му.
— Вечеря довечера?
— Става. — Дино се вслуша в тишината. — Май имаш новини.
— Да. При „Илейн“ в осем и половина?
— Добре.
— После ще трябва да ме докараш до нас.
— Че за какво друго са полицаите? — въздъхна Дино и затвори.
Стоун се облегна и се загледа навън към стелещия се сняг. Остана така целия следобед.