— И как завърши делото?
— Обесиха я.
Чиано избухна в смях.
— Лу, тоя направо се вписва в образа — по сценарий нашият човек също губи делото.
— Мога ли да попитам, господа, за какво си говорите? — обади се Стоун.
— И гласът му е добър — каза Чиано, сякаш говореше за човек, който не беше тук.
— Добър за какво? — осведоми се Стоун.
— Не е нужно да е член на гилдията на киноартистите, нали? — попита Регенстайн.
— Не, има право на едно свободно участие, после трябва да се запише.
Регенстайн се обърна към Стоун:
— Ти нали планираше да поостанеш тук десетина дни?
— Да, но Ванс…
— Как гледаш на идеята да играеш в един филм с него?
— С Ванс?
— Разбира се, че с Ванс. Марио е режисьор.
— О…
— Е?
— Сериозно ли говориш, Лу?
— Абсолютно. Ще ти платим… да видим… двайсет и пет хиляди за една седмица работа.
Стоун се обърна към Чиано:
— Изглеждаш ми напълно нормален човек, Марио — каза той. — Ще ми обясниш ли за какво, по дяволите, говори Лу?
Чиано се наведе напред:
— По график ни предстои да снемем една сцена тази седмица — сцената в съдебната зала — но актьорът, който трябваше да я изиграе, получи по-добро предложение и иска да се махне. Лу и аз желаем да ти предложим да направиш пробни снимки.
Стоун поклати глава:
— Господа, ще трябва да ме извините, но аз идвам от Ню Йорк, където подобни неща просто не се случват. Искам да кажа… знам за „аптеката на Шуаб“, леглото на режисьора и други подобни, но…
— Шуаб отдавна го няма — прекъсна го Чиано, — и не се безпокой, никой от нас не умира да те чука, така че от теб само се иска да застанеш пред камерата и да прочетеш няколко реплики. Ако се справиш, ще играеш адвокат, който се опитва да вкара в затвора клиента на друг адвокат, ролята на който се изпълнява от Ванс Колдър. Ти ще загубиш битката в съда, разбира се, но трябва да изглеждаш убедително, докато си вършиш работата.
— Само не ми казвайте, че навън не чакат сто истински актьори, които биха могли да се справят по-добре — каза Стоун.
— Това е малко спорно твърдение и остава да се провери — въздъхна Чиано. — Не се безпокой, ако не ставаш, ще наемем актьор.
— В действителност, ако си подходящ, Стоун, ще ни направиш голяма услуга — намеси се Регенстайн. — Марио би трябвало да започне снимането на тази сцена утре сутринта и можем да спестим много време, ако наистина снимаме, вместо да се занимаваме с кастинг.
— Ясно, значи решихме — каза Чиано. — Днес следобед първият ми помощник-режисьор ще направи пробните снимки. Ще го организираме някак на декорите от площадка десет, между останалите епизоди.
— Наистина трябва да поговоря с Ванс за тези неща — предупреди Стоун.
Регенстайн извади миниатюрния си клетъчен телефон и набра номер.
— Бети, обажда се Лу, намери ми Ванс, ако обичаш — и той погледна Стоун. — Ще отнеме минутка… Ало, Ванс? Решихме проблема с прокурора — какво ще кажеш Стоун Барингтън да опита ролята? Сега съм заедно с него и Марио смята, че е страхотен, така че следобеда ще направим пробните снимки. Чудесно! Значи ще се видим довечера у вас. — Той прибра апаратчето. — Ванс е „за“ с двете си ръце, Стоун, така че повече извинения нямаш.
Чиано извади на свой ред телефона си, свърза се с асистента и нареди да се направи нужното за пробата. После и той прибра телефона.
— Добре дошъл в Холивуд — каза той, ухилен до уши.
Стоун стоеше в дневната на фермерския дом от Кънектикът и слушаше указанията на младия човек, който го инструктираше.
— Окей, прегледахте за няколко минути репликите — каза режисьорът. — Как е текстът?
— Имам чувството, че вече съм използвал точно тези думи — отговори Стоун.
— Така и трябва да бъде! Сега си представете, че тази маса пред вас е парапетът пред журито на съдебните заседатели. Искам да кажете репликите през масата, сякаш журито е ей там, от другата страна, но не трябва да гледате нито право във видеокамерата, нито настрани. Ясно ли е?
— Предполагам — отговори Стоун и остави сценария на масата.
— Не, спокойно можете да четете — успокои го младежът.
— Мисля, че ще се справя и така — каза Стоун.
— Добре, можем да започваме.
Пред Стоун застана някакъв, вдигна клапата и изрече:
— Проба на Барингтън, първи дубъл.