— Аз съм Иполито Онофрио — каза той. Беше по-нисък от Стоун, масивен, без да е дебел, с къса посребрена коса.
— Казвам се Стоун Барингтън.
Двамата се здрависаха.
— Какво ви води чак тук, м-р Барингтън?
— Гостувам на приятели — отговори Стоун.
— Чух нещо по-различно — възрази Иполито.
Стоун се готвеше да попита какво е чул, но в този момент Барбара Стърмак го дръпна за ръкава и започна да го представя на останалите седнали на тяхната маса. Стоун така и не успя да поднови разговора си с Иполито.
Когато вечерята свърши, всички се върнаха в хола за кафето и Стоун се озова редом с Дейвид Стърмак.
— Мога ли да разменя няколко думи с теб? — помоли той.
— Естествено — съгласи се Стоун и позволи да бъде заведен в кабинета на Ванс — средно голяма стая с ламперия от стар чам и голям брой красиви картини по стените.
Когато седнаха и се наместиха удобно, Стърмак заговори:
— Стоун, основната част на моя бизнес е по Западното крайбрежие и в Ню Йорк. От известно време насам обмислям да сменя фирмата за правни услуги, с която работя там, и във връзка с твоето идване тук се запитах дали не би представлявало интерес за теб да ме представяш в Ню Йорк.
— Това е много ласкателно, м-р Стърмак…
— Дейвид, ако обичаш.
— Дейвид тогава. Какъв е бизнесът ти в Ню Йорк?
— Малко недвижима собственост — имам дял в няколко ресторанта и съм склонен да инвестирам заедно с приятели в още няколко; основната ми дейност е инвестирането в различни видове бизнес, но се занимавам и с покупко-продажби; рядко се залавям с дела — по образование съм адвокат, но не съм практикувал от години…
— Трябва да ти кажа, че нямам голям опит в недвижимата собственост и нямам никакъв опит в ресторантьорството.
— Знам. Днес следобед вече обсъдихме това достатъчно подробно с някой си м-р Уилям Егерс от „Уудман и Уелд“. Той каза, че след като си консултант към фирмата, те с удоволствие ще ти окажат нужното съдействие, в каквото се наложи.
Стоун бе изваден от равновесие — не беше очаквал това.
— Кой те представя в момента?
— Основните ми адвокати са „Хайд, Тайсън, Макелени и Уейд“, но обмислям смяната им от известно време.
— Какъв е хонорарът им средно?
— Над милион долара годишно. Разбира се, ти ще трябва да се погрижиш за „Уудман и Уелд“, но аз ще се разплащам чрез теб, така че според мен ще можеш да задържиш по-голямата част от хонорарите. Също така, ако това те интересува, разбира се, винаги ще имаш възможност да инвестираш в мои начинания с изключително добра възвръщаемост.
— М-р Стърмак, мога ли да бъда откровен?
— Бих бил благодарен.
— Двамата с вас се познаваме едва от тази вечер и вие знаете съвсем малко за мен и специфичните ми умения. Защо искате точно аз да ви представлявам?
— Стоун, знам за теб много повече, отколкото мислиш: запознат съм с досието ти в нюйоркската полиция, знам за големите дела, които си поемал, знам за личния ти живот и личните ти качества.
— Тогава вероятно знаеш и колко време отделям на работата си за „Уудман и Уелд“ и вероятно си разбрал, че държа на сътрудничеството си с тях, следователно би трябвало да си наясно, че просто не мога да те поема като единствен мой клиент.
— Разбира се, че съзнавам това, Стоун. Недей да мислиш, че ти правя предложение без съответната подготовка.
— Не ми изглеждаш човек, който би го направил — каза Стоун.
— Прав си. Разбери, онова, което търся в един адвокат, са личните му качества, а над всичко стои умението му да се държи както трябва в различни ситуации. Аз по принцип избягвам съдилищата, обичам нещата да стават по мой начин.
Стоун се усмихна.
— Всички клиенти обичат това. Дейвид, наистина не бих могъл да ти отговоря веднага. Не крия, че предложението ти е изключително привлекателно, но предпочитам да го обсъдя лично с Бил Егерс, а се оформя да остана тук цяла седмица, ако не и по-дълго.
— Естествено. Да се разберем така: през следващите няколко дни се очаква да бъда адски зает, но смятам да отскоча до Ню Йорк към края на следващата седмица. Да се срещнем тогава и да поговорим подробно. Ще подготвя в писмен вид текущата ситуация и ще обсъдим евентуалното ти натоварване с моите дела.