Корбин върна Стоун на площадка дванайсет и го придружи вътре.
Хангарът изглеждаше също толкова необятен, колкото първия, който Стоун бе видял, но за разлика от него, тук нямаше фермерска къща, а по-скоро няколко независимо оформени декора: офиси, заседателна зала, стая на съдебните заседатели, спалня и съдебна зала.
Наоколо кипеше трескава дейност — най-различни техници бяха накацали по декорите и нагласяваха прожектори и отразяващи плоскости. Малко по малко започнаха да пристигат актьорите, облечени като адвокати, полицаи, съдебни заседатели, зрители в залата. Накрая се появи и самият Марио Чиано.
— Добър ден, Стоун — поздрави го той. — Ще снимаме сцена 14А, в която разпитваш първия си свидетел — наркомана.
— Добре — съгласи се Стоун и намери съответната страница.
— Трябва да знаеш, че снимките не вървят непременно в хронологически ред, така че няма да започнем с началната ти пледоария пред журито. Ще загреем с малка репетиция, после снимаме епизода с теб, след това правим кръстосания разпит на Ванс и накрая снимаме едър план на реакциите ви при репликите на другия. Ще трябва да си наблизо през по-голямата част от деня, защото ще се наложи да те има в общите сцени.
Стоун се запозна с актьора, определен да играе ролята на негов помощник, и започнаха репетициите. Научи се да спира по даден знак, да не обръща внимание на камерата и след това започнаха да снимат. Оказа се по-трудно, отколкото си го бе представял, но се справи.
Обядва със сандвич в караваната си. Бяха взели за гладене костюма му, а Сали Дън дойде да поправи грим му.
— Чувам, че върви добре — подхвърли тя.
След обяда дойде ред на епизодите с участието на Ванс, сетне Стоун седна и започна да реагира на четящия зад кадър репликите си Ванс, после Стоун чете, а Ванс реагира. Към края на деня бяха отметнали пет страници от сценария или шест минути чисто филмово време, което, както разбра Стоун, означавало добър ден. Когато приключиха снимките, той свали сам грима си, взе си душ и остави новия си костюм в гардероба — през нощта щяха да го изгладят и ако трябва — почистят. Прибра се в „Бел Еър“ капнал.
Отвори вратата на апартамента си и намери на пода два малки плика със съобщения, че са го търсили. Първото беше от Бил Егерс. Обади му се веднага.
— Как е филмовата звезда?
— Гроги. Няма да повярваш колко тежка е работата на актьора.
— Да бе, знаем.
— Нещо ново?
— Направих няколко обаждания относно Онофрио Иполито.
— И какво научи?
— Реакцията беше много странна: никой не искаше да говори за него — нито добро, нито лошо.
— Какво означава това?
— Ами… всеки път, когато се обаждах на някого, отговорът беше „О…, мисля, че той е банкер“ и след това събеседникът ми заболяваше от Алцхаймер. А имай предвид, че разговарям с хора, които би следвало да знаят много неща за него, които по принцип знаят много за всекиго.
— Пазят ли го?
— По-скоро умират от страх, като чуят името му.
— Значи е трябвало да бъда по-вежлив с него на вечерята.
— Надявам се, не си излял нещо върху него.
— Абе удържах се.
— Тревожа се, Стоун. Досега не ми се беше случвало такова нещо. Обикновено с три-четири обаждания мога да науча всичко за всеки.
— Е, засега няма за какво да се безпокоим. Седях до него по време на някаква вечеря и това е всичко. Не виждам причини да се виждаме пак.
— На твое място бих се въздържал от такава среща с цената на всичко.
— Ще се постарая… благодаря ти за помощта.
Отвори втория малък плик и съобщението го накара да замръзне:
Съжалявам, че не те намерих. Ще опитам пак по-нататък, ако мога.
11.
Стоун незабавно позвъни на операторката в хотела:
— Получих съобщение, подписано с „А“ — обясни той. — По кое време беше обаждането?
— Трябва да е указано в съобщението, м-р Барингтън — отговори търпеливо жената.
— Така ли…? А, да… преди по-малко от половин час.
— Сега ще проверя и при мен. Да, точно така.
— Не е оставила номер, предполагам?