— Благодаря — каза Стоун. — Аз ще опитам заека.
— А аз спагетите — направи гримаса Бети. — Кои например?
— „Болонезе“ са много вкусни — отговори сервитьорът.
— Хубаво.
— Да ви донеса ли листата с вината?
— Предложете ми нещо — спря го Стоун. — Нещо добро.
— Опитайте „Маси Амерон“ 91-а.
— Съгласен.
— Предястие?
— Салата „Цезар“ — без колебание поръча Стоун.
— Два пъти — обади се Бети.
Сервитьорът ги остави с питиетата.
— Окей, казвай сега откъде изкопа това място — каза Бети.
— Арингтън ми е позвънила оттук по-рано тази вечер.
— Но тя е във Вирджиния — каза Бети. — Аз лично направих резервацията й за полета.
— Ще се наложи да разчитам на дискретността ти.
— Разбира се.
— Тя не е във Вирджиния. Изчезнала е преди около седмица.
— Какво?!
— Ванс ми се обади и ме повика да дойда и да я намеря.
— Изчезнала?
— Точно така. И той няма представа къде е.
— Не мога да повярвам, че такова нещо може да се случи и аз да не разбера.
— Ванс държи нещата под сурдинка, защото не знае какво всъщност става.
— И тя му е избягала?
— Не е сигурен, защото не му се е обадила.
— А на теб ти е позвънила?
— Арингтън вероятно е прочела материала във вестника за партито. Точно по тази причина Ванс беше поканил репортер.
— Е, сега вече разбирам… изглеждаше толкова необичайно от негова страна. И какво ти каза Арингтън?
— Бях под душа, но операторката ми даде номера на това заведение, след като е използвала системата за идентификация на позвъняващия.
— Много загадъчно, не мислиш ли?
— Съгласен съм. — Стоун огледа останалите вечерящи. — Почакай малко — каза той с тих глас.
— Какво има?
— Забелязваш ли нещо особено в другите посетители?
Бети бавно обходи с поглед масите.
— Струва ми се, че повечето от тях са италианци. Това, предполагам, говори добре за ресторанта, нали така?
— Това е място за срещи — прошепна Стоун.
— Искаш да кажеш на мафията?
— По-тихо. Точно това искам да кажа. Познавам тези места от Ню Йорк. Погледни хората!
— Ами… жените са малко превзети.
— Точно така.
— Не съм сигурна дали другаде, освен в Рим, има толкова много италиански костюми на едно място.
— Така е.
— Това прави ли ме расистка или нещо подобно?
— Не, прави те наблюдателна. Обзалагам се, че половината лица около нас могат да се видят в албумите на местното полицейско управление.
— Но какво общо може да има Арингтън с мафията?
— Не знам, но някаква връзка очевидно съществува. — Докато говореше, Стоун вдигна поглед и видя четирима мъже да слизат по стълбището в салона. — Виж там! — прошепна той.
Тя проследи погледа му.
— Познаваш ли ги?
— Единият от тях — каза Стоун. — Запознах се с него на партито във Ванс.
12.
Стоун се престори, че изучава листата с вината, криейки лице зад кожената папка.
— Не гледай към него — каза той. — Не искам да ме види, че съм тук.
— Кого да гледам? — не разбра Бети. — Нищо не виждам. — Тя се облегна назад и надникна зад гърба му. — Единият ми е познат.
— Казва се Иполито.
— Помня името му от списъка на поканените, но той беше единственият, когото не познавах.
— Стига си надничала!
— Няма страшно, той седна на масата в ъгъла с гръб към нас.
Стоун предпазливо надзърна иззад листата.
— Не познаваш ли никого от останалите трима?
— Не, лицата им ми са напълно непознати. Но са доста едри.
Сервитьорът донесе салатите им и те ги наченаха.
— Това е най-страхотната салата „Цезар“, която някога съм опитвала — каза Бети.
— Ако италианците не могат да направят салата „Цезар“, кой би могъл?
— Тя не е измислена от италианците, в случай че не знаеш.
— Мислех, че е.
— Нищо подобно, измислена е от един мексиканец в известен ресторант в Акапулко. Не мога да си спомня името на заведението.
— Сигурно е „Цезар“.
— Престани, Стоун.