— Може би, но вече беше късно, Илейн. След два дни ми предстоеше процес и животът на една жена зависеше от мен.
— Като се има предвид как завърши всичко, за нея щеше да е било по-добре, ако беше тръгнал да си връщаш Арингтън — обади се Дино.
— Благодаря, Дино, точно от тази преценка се нуждаех.
— Винаги съм на твое разположение.
— И така, сега Арингтън е омъжена за мъжа, когото „Пийпъл“ нарича най-привлекателния човек в Америка, а аз… — Гласът му заглъхна.
— От колко време са женени? — поинтересува се Илейн.
— Не знам… два и половина… три месеца.
— Вероятно вече е късно — замислено каза Илейн. — Освен ако бракът им не се е оказал успешен.
— Получих едно-две писма от нея, в които ми разказва колко е прекрасно всичко — мрачно съобщи Стоун.
— О… — бе единственият коментар на Илейн.
Край масата се възцари мълчание.
Появи се Джек.
— Обаждане за теб, Стоун — каза той и посочи към един от двата телефонни автомата на близката стена.
— Кой е?
— Не знам — отговори му Джек, — но има чудесен глас за разговори по телефона.
— Трябва да е Ванс Колдър — предположи с напълно сериозно лице Дино.
Илейн избухна в смях.
Стоун стана и отиде при телефона.
— Да? — каза той в слушалката, запушвайки с пръст другото си ухо, за да заглуши шума в ресторанта.
— Стоун?
— Да? Кой е?
— Стоун, обажда се Ванс Колдър.
— Ясно… на Дино ли беше идеята?
— Какво?
— Кой е на телефона?
— Ванс е, Стоун.
Стоун окачи слушалката и се върна при масата.
— Добре — погледна той Дино. — Ъ…?
— Пичът ми каза, че бил Ванс Колдър. Благодаря ти за номера.
— Няма защо да ми благодариш — отсече го Дино. — Изобщо не се познаваме с него.
— Но познаваш онзи, когото си уговорил да се прави на шут, нали така? Не на мен тези — и той погледна Илейн. — Допускам, че и ти имаш пръст.
Илейн сложи ръка върху пищните си гърди.
— Стоун, заклевам се.
Отново се приближи Джек.
— Същият на телефона — казва, че си прекъснал разговора. Не мога да се сетя на кого ми прилича гласът му?
— Ванс Колдър? — подсказа Дино.
— Да! — възкликна Джек. — Точно на него!
Стоун гневно изгледа Дино и Илейн и се върна при телефона.
— Ало?
— Стоун, били сме заедно — толкова ли не можеш да познаеш гласа ми?
— Ванс?
— Да — отговори Колдър с нескривано облекчение.
— Съжалявам за преди малко, мислех, че някой се…
— Няма нищо, често ми се случва.
— Здрасти, Ванс, как ме намери тук?
— Позвъних у вас, никой не вдигна и си спомних думите на Арингтън, че прекарваш доста „При Илейн“. Опитах там и стана.
— Как е Арингтън, Ванс?
— Точно затова ти се обаждам, Стоун. Арингтън изчезна.
— Какво значи „изчезна“?
— Ами това, което ти казвам — изчезна.
— Кога?
— Онзи ден.
— Обади ли се в полицията?
— Не мога да направя това, таблоидите ще ме изядат. Имам нужда от помощта ти, Стоун.
— Ванс, ще бъде много по-добре, ако се свържеш с полицията… Аз просто нищо не бих могъл да направя.
— Обаждала ли ти се е?
— Имах писмо от нея преди месец… изглеждаше много щастлива.
— Беше щастлива, но изведнъж изчезна без никакво обяснение.
— Ванс, не си представям как бих могъл да ти помогна.
— Ти можеш да я намериш, Стоун… ако изобщо някой би могъл, това си ти. Искам да дойдеш тук.
— Ванс, наистина…
— Самолетът на „Центурион Студиос“ е на летище „Титърбъроу“, на терминала на „Атлантик Авиейшън“ и те чака. Можеш да си тук още утре сутринта.
— Ванс, оценявам доверието ти в моите способности, но…
— Стоун, Арингтън е бременна.
Стоун почувства това като удар в гърдите. Но можеше да брои.
— Стоун?
— След час съм на „Титърбъроу“, Ванс.
— На летището в Санта Моника ще те чака кола.
— Напиши всичко, за което можеш да се сетиш, Ванс. Ще трябва да поговорим много подробно.
— Добре. И… благодаря ти.