— Сигурна ли си?
Бети се измъкна от леглото и прибра косата от лицето си.
— След двайсет минути трябва да пътувам към студиото!
След това се скри в банята и Стоун чу шума на душа. Остана да лежи по гръб, загледан в сенките по тавана. Чувстваше се удивително добре за прекараната нощ. Това момиче бе дяволски добро и сериозният му подход към секса все повече му допадаше. Стоун също стана от леглото, обу си гащетата, слезе в кухнята и се залови да прави кафе. Когато слезе и тя — вече облечена — той й подаде пълна чаша.
— Искаш ли да ти приготвя закуска?
— О-о-о — пое дълбоко въздух тя, — мечтата на всяко момиче, а аз трябва да ходя на работа! — Тя изля кафето си в термосна чаша. — Виж, не ме търси на никой друг номер, освен на този. — Надраска номера на листче и му го подаде. — Този номер няма да звъни навсякъде като останалите, а само на моето бюро и ако чуеш не моят глас, а нечий друг, просто затвори. Къде ще ходиш днес?
— Трябва да реша. — Той взе химикалката и друго листче. — Това е номерът на клетъчния ми телефон — минава през нюйоркска централа, но можеш да ме търсиш на него. Не е лошо да си купя номер и в Ел Ей, за да бъде по-просто.
— Не паркирай колата си в моята алея — не искам някой да забележи. Намери си място на улицата, не би следвало да е трудно.
— Окей.
— Искаш ли днес нещо от мен?
— За момента нека приемем, че в отсъствието на Арингтън нещо дълбоко не е наред, така че ще бъде добре, ако се ослушваш за потвърждение на това или за някаква друга използваема информация.
— Номерът на пейджъра ми е на картичката — ако не можеш да ме намериш в офиса, използвай него и аз веднага ще ти се обадя.
— Добра идея.
Тя го целуна страстно, изтича към вратата и спря за миг на прага, колкото да му хвърли двата получени вестника, след което изчезна надолу по външните стълби.
Стоун изяде кексче, изпи чаша сок и чаша кафе, след което прочете „Ню Йорк Таймс“ и „Ел Ей Таймс“. Приключил със сутрешния ритуал, се качи горе, взе душ, избръсна се, облече се, слезе в кабинета на Бети, седна зад бюрото й и започна да мисли. Накрая се обади на Дино.
— Лейтенант Бакети.
— Здрасти, Стоун е.
— Здравей, приятел, върна ли се вече?
— Не, ще поостана тук още малко.
— Какво става?
— Историята е много дълга и в нея има някои неща, на които едва ли ще повярваш.
— Опитай де.
Стоун му разказа за случилото се, откакто беше дошъл в Ел Ей.
— Мноооого странно — проточи Дино. — Как, казваш, било името на онзи италианец?
— Иполито?
— Да, нещо ми звучи познато. Имаше някакъв тип с такова име преди много време, който се въртеше около Лучано, ако не се лъжа.
— Не може да е същият, но може да е роднина.
— Нека видим дали мога да изровя нещо.
— Окей, но преди да направиш това, имам нужда от малко местна помощ. Помниш ли, когато преди няколко години екстрадирахме дебелия мафиот?
— А-а, никога няма да забравя обратния полет.
— Как се казваше лосанджелиският полицай, който ни го предаде? Мисля, че беше към отдела за борба с организираната престъпност или нещо подобно.
— Да, така беше. Казваше се… чакай малко… беше някакво бяло име… Грант?
— Ричард Грант, точно така.
— Да, сега и аз се сещам, той изглеждаше свестен.
— Ще му се обадя.
— В кой хотел си? Искам да ти се обадя, като науча нещо за Иполито.
— Намирам се в най-хубавия хотел, с обслужване по стаите, което не можеш да си представиш.
— Вече? Ти си отвратителен.
Стоун му даде номера.
— Ако никой не вдигне, не оставяй съобщение — просто ми се обади на клетъчния.
— Работи ли там?
— Ще разберем.
— Добре, чао засега.
Стоун затвори и позвъни в полицейското управление на Лос Анджелис.
— Здравейте, опитвам да се свържа с детектив Ричард Грант. Бихте ли ми казали къде мога да го намеря?
— Той е тук, в Централното управление, сър — сега ще ви свържа.
Сигнал в слушалката.
— Детектив Грант.
— Рик? Обажда се Стоун Барингтън, бивш от нюйоркското управление. Моят партньор Дино Бакети и аз ви отървахме от един мафиот преди няколко години.
— Да, Стоун, помня много добре. Правилно ли чух „бивш“?
— Напуснах преди две години.