— Звучи ми правдоподобно.
— Но не мога да разбера защо Стърмак ще организира „изчезването“ на нечия съпруга — дори слуховете да са истина, това не е неговият стил, ама никак!
— Рик, искам да разбера включваш ли се, или не?
Грант се усмихна.
— Естествено, че играя. Нещо повече — силно ме заинтригува. Какво искаш от мен?
— Можеш ли да включиш колата на дамата в списъка на издирваните коли, но без да фигурира като открадната?
— Вероятно.
— Говорим за нов бял мерцедес, модел SL600, с калифорнийски ВИП номер АРИНГТН. — Каза му го по букви и Грант си го записа. — Името на дамата е Арингтън Картър Колдър и колата трябва да е регистрирана на нейно име или на това на съпруга й.
— Не е сигурно — тези хора обожават да карат коли, регистрирани на собствените им продуцентски къщи. Защо не искаш да я пусна като открадната?
— Не искам да бъде спряна за проверка. Интересува ме къде е засечена — ако изобщо я видят някъде — и искам описание на лицето, което я е карало.
— Окей, ще отбележа в заявката, че са важни мястото и описанието на шофьора, като изрично ще упомена да се докладва само на мен.
Поръчаха кафе и Стоун поиска сметката.
— Има още едно име. Интересно ми е дали ти е познато.
— Казвай.
— Онофрио Иполито.
Грант се изсмя.
— Господи, Стоун, ти си се забъркал в най-висшите кръгове!
— Така ли?
— Иполито е изпълнителен директор на „Сейф Харбър Банк“.
— Голяма банка?
— Десетки клонове навсякъде, реклами по телевизията, много благотворителност и така нататък.
— Никакви връзки с мафията?
Грант поклати решително глава.
— Иполито е личен банкер на кмета.
— Така ли? Любопитно, защото аз го видях в „Грималди“ с едни момчета, които никак, ама повярвай ми — никак — не приличаха на управители на клонове.
Грант остана да седи, без да помръдва. Лицето му беше изпразнено от всякакво изражение.
— Рик?
Грант се помести.
— Да?
— Още ли играеш?
Грант сви рамене:
— Какво толкова.
17.
Докато чакаха колите си, Стоун напъха пет стодоларови банкноти в ръката на Рик Грант.
— Това е всичко, което имам в момента.
Грант прибра парите, без да ги поглежда.
— Колата на Арингтън ще бъде в списъка след час. Как ще се свързвам с теб?
Стоун му даде визитна картичка и написа номера на клетъчния си телефон на гърба й.
— Безопасно ли е да те търся в офиса?
— Стига да внимаваш. Ако ти кажа, че не мога да говоря, обади се пак след час или остави съобщение и тогава аз ще те потърся. Използвай името… Джек Смит. — Колата на Грант пристигна, той се качи в нея и отпраши.
След разплащането с Грант Стоун беше останал почти без пари.
— Къде е най-близката банка? — попита той момчето, което докара колата му.
— Точно от другата страна на улицата.
Стоун вдигна поглед и видя витрина с нарисуван фар на нея. „Сейф Харбър Банк“ гласеше надписът. Извади от джоба си чека на „Центурион Студиос“ и го погледи — беше издаден от „Сейф Харбър“.
— Задръж колата ми за момент, ако обичаш — помоли той.
— Разбира се.
Пазейки се от колите, Стоун пресече улицата и влезе в банката. Високо на стената беше нарисуван друг фар на фона на морски пейзаж. Зад касиерите стенен часовник удари точен час. Той се приближи до едно от гишетата и представи чека.
— В налични, ако може.
Касиерката погледна чека и му го върна.
— За чек на такава сума трябва да получите одобрението на м-р Маршал — обясни тя и посочи офиса зад редиците бюра. — Говорете със секретарката му, ей там.
— Благодаря.
Стоун отиде при жената.
— Бих желал да говоря с м-р Маршал, ако обичате. Нуждая се от съгласието му да осребря чек.
— Името ви.
— Барингтън.
— Момент, моля. — Тя набра номер, размени няколко думи и остави обратно слушалката. — Влезте, моля — и му посочи вратата на офиса, която беше открехната.