Стоун почука леко на нея и влезе.
— М-р Маршал?
— М-р Барингтън. — Мъжът зад бюрото стана и протегна ръка. — Седнете, ако обичате. Какво мога да направя за вас?
Стоун му подаде чека и седна.
— Искам да ги изтегля в наличност — обясни той.
Маршал огледа чека.
— Някаква идентификация? — Стоун подаде нюйоркската си шофьорска книжка. Маршал погледна снимката на Стоун, сравни я с лицето пред себе си, записа номера на книжката на гърба на чека и му го върна. — Мога ли да ви запитам по какъв повод имате чек на сума двайсет и пет хиляди долара по сметката на „Центурион Студиос“?
— Това е възнаграждение. Тази седмица се снимах във филм на студиото.
— А, актьор.
Стоун реши да не го разубеждава.
— Както виждате, живея в Ню Йорк, тук бях само за снимките.
— Защо не си отворите сметка при нас. Сумата е прекалено голяма, за да я разнасяте из града.
— Не, връщам се в Ню Йорк още днес, но вие сте прав — сумата е значителна. Защо не ми дадете чек на предявителя за петнайсет хиляди и останалото по сто?
— Както желаете. — Той повика секретарката си, подписа разписка и й я даде. — Чек на предявителя за тази сума, донеси ми го тук заедно с десет хиляди в банкноти по сто. — Той обърна чека и го плъзна към Стоун. — Трябва да го джиросате.
Стоун подписа чека и се облегна в очакване на парите си.
— Много приятна банка — каза той.
— Благодаря ви. Всичките ни клонове са проектирани с някакъв морски мотив в тях. М-р Иполито е яхтсмен.
— М-р Иполито?
— Нашият председател.
— С какво излиза в морето?
— О, той има цяла флотилия — отговори управителят. — Голяма яхта с платна, друга моторна яхта и няколко по-малки морски съда.
— Изглежда бизнесът върви добре — отбеляза Стоун.
— О, да. Ние сме най-бързо разрастващата се банка в Южна Калифорния. Имаме четиринайсет клона в голям Ел Ей и Сан Диего, а по това време следващата година ще бъдат двайсет. Разширяваме се и в Сан Франциско.
— Може ли да ми дадете копие от годишния отчет на банката? — помоли Стоун. — Все пак трябва да инвестирам някъде остатъка по чека.
— Разбира се — отговори Маршал. Бръкна в едно от чекмеджетата и извади оттам дебела, красиво изглеждаща брошура.
— Благодаря ви — каза Стоун. — Ще я прегледам довечера.
— Мисля, ще се уверите, че сме добро място за инвестиции — цената на акциите ни се удвои през последните две години.
— Виж ти! — удиви се Стоун.
Секретарката се върна с чека и парите. Маршал подписа чека със замах и му го връчи заедно с дебела пачка, прихваната с хартиена лента.
— Моля ви, пребройте ги — предупреди той.
Стоун стана и прибра чека и пачката във вътрешните си джобове.
— Напълно ви вярвам, м-р Маршал — каза той. — Благодаря ви за отзивчивостта.
Стиснаха си ръцете и Стоун излезе. Не разбираше много от банкерство, но докато пресичаше улицата, заобикаляйки носещите се по платното коли, мислеше си, че „Сейф Харбър“ явно се развива на скокове. Питаше се какво стои зад този растеж.
Когато най-сетне седна зад волана на колата, отвори годишния отчет и го прегледа. Спря на списъка на банковата управа. Иполито наистина беше председател, а Лу Регенстайн и Дейвид Стърмак бяха включени като директори. Клетъчният му телефон иззвъня.
Изрови малкия „Моторола“ от вътрешния си джоб и го отвори.
— Стоун Барингтън.
— Рик Грант е. Имам доклад за колата на Арингтън.
— Това се казва бързина. Къде е засечена?
— Отдалечавала се е от „Спейго Бевърли Хилс“ преди по-малко от десет минути.
— Господи! — ахна Стоун. Затвори телефона, изскочи от колата и изтича при момчето, което обслужваше паркинга. — Тръгна ли оттук преди малко бял мерцедес SL600?
— Да, сър — отговори младежът, — само преди минутка.
— Можеш ли да ми опишеш шофьора?
— Разбира се: висока, тъмнокоса, около трийсетте… страхотна жена.
— Забеляза ли накъде тръгна?
— Зави на ъгъла наляво, към Родео Драйв.
— Благодаря — каза Стоун и скочи обратно в колата. Натисна педала, направи ляв завой, пресичайки две ленти и без да обръща внимание на възмутените клаксони зад себе си. Една пряка напред светофарът превключваше на зелено и той видя белия мерцедес да завива надясно по Родео Драйв.