— Хайде, Стоун, още си хлътнал по Арингтън, но се чукаш с мен. — Тя се усмихна. — Не че се оплаквам.
— Кое те кара да мислиш, че още обичам Арингтън?
— Женска интуиция.
— Нека ти кажа! Двамата с Арингтън така и не успяхме истински да се сближим. Щеше да ми бъде много по-леко, ако се бяхме скарали и Арингтън просто си бе отишла. Но има и други причини, които ме карат да… — Той спря навреме.
— Не искам да човъркам, но какви други причини има?
— Не разпитвай.
— О, няма значение. Така или иначе все ще разбера.
— Вероятно.
— Добре — каза тя, — вечерята беше чудесна. Сега ме върни у дома и се дръж похотливо с мен.
— С удоволствие — одобри идеята Стоун и направи знак за сметката.
Тръгнаха от ресторанта, който беше в жилищен район и в същия момент Стоун забеляза на половин пряка зад тях да потегля друга кола. Първоначално не се загледа, но няколко завоя по-късно тя все още беше отзад.
— Не мисля, че трябва да се прибираме направо у вас — обади се той.
— Че защо не?
— Не искам да прозвучи драматично, но мисля, че ни следят. Не поглеждай назад!
— Кой ни следи?
— Не знам, но не ми се иска да ни проследят до дома ти. — Пресякоха Санта Моника Булевард и поеха нагоре по Бевърли Драйв. — Има ли в този град такова нещо като стоянка за таксита? — попита той.
— Пред „Бевърли Хилс Хотел“, няколко преки по-нататък.
— Хубаво. Сега сложи шалчето през главата си, колкото да скриеш тази издайническа червена коса. — Тя го послуша. Пресякоха Сънсет Булевард и завиха в отбивката за хотела. — Окей, ето сега какво ще направим: те имат една кола и не могат да ни проследят и двамата, така че ще те оставя на входа на хотела, влез вътре, иди в женската тоалетна, поръчай си оттам такси и се прибери направо у дома. Мисля, че колата ще се залепи за мен — ще се опитам да се откъсна и ще дойда по-късно.
— Както кажеш — съгласи се тя и в този момент спряха на входа на хотела. — Слизам! — Тя скочи от колата и изтича вътре.
Стоун продължи без забавяне, излезе от алеята, включи се в движението по Сънсет и колата се залепи за него. Зърна я по-подробно за миг, когато минаваше под стълб на уличното осветление: беше „Линкълн“, градски модел. След това се залови със задачата да се отърве от досадниците.
19.
Вече беше късно и движението по Сънсет бе слабо. Стоун подкара бързо по извиващия се нагоре-надолу по хълмовете булевард. Когато излезе на магистралата, свърна на юг към Пасифика — линкълнът се държеше на дискретно разстояние зад него. Стоун зави по магистралата Санта Моника и излезе обратно на Булевард Санта Моника, поемайки надолу към плажа. Зави наляво, направи справка с картата и видя, че пътува в посока на Венис. Линкълнът се бе приближил на разстояние колкото пет-шест дължини на коли, и това го тревожеше. Преследвачите му, изглежда, вече не се интересуваха дали ги е забелязал, или не.
Намираше се на широка улица, по която почти нямаше движение и започна истински да се ядосва, така че реши да направи нещо, на което го бяха учили в полицейската школа за шофиране. Провери още веднъж в огледалото за обратно виждане, увери се, че са сами, натисна внезапно аварийната спирачка, блокира задните колела и завъртя рязко волана наляво. Колата се завъртя на сто и осемдесет градуса, той освободи спирачката и тристате конски сили го изстреляха в обратна посока.
Линкълнът се понесе край него и двамата мъже на предната седалка едновременно вдигнаха ръце, за да скрият лицата си, сякаш бяха свикнали да живеят в анонимност. Няколко секунди по-късно Стоун отново погледна в огледалцето — линкълнът беше зад него! Кой знае защо шофьорът не правеше опит да го засече или поне да скъси разстоянието между двете коли.
С помощта на картата Стоун намери обратния път за Бевърли Хилс, избирайки широки, добре осветени улици. Нямаше никакво желание да кара пред преследвачите си по тесни тъмни улички. Озова се на Уилшър Булевард, на десетина преки от дома на Бети, когато видя пред себе си нещо, което му се стори много привлекателно. На около пряка преди „Бевърли Уилшър Хотел“ полицейска кола беше спряла зад някакъв нарушител. Сигналните й светлини бяха включени. Полицаят се беше подпрял на спряната кола и говореше с водача. Стоун закова пред него.
— Извинете, ще ме упътите ли за „Бевърли Уилшър Хотел“? — вежливо попита той.
Линкълнът мина покрай тях, без да забавя ход.