— Право напред, сър — отговори полицаят.
Стоун реши, че всеки нюйоркски полицай щеше да реагира по друг начин на толкова тъп въпрос.
— Много благодаря — каза той и продължи към видимия от всички страни, блеснал в нощта хотел. Зави надясно, преценявайки, че линкълнът вероятно щеше да обиколи по околните улици, и видя гаража към хотела. Без да се двоуми, се шмугна във входа, плати с нужния брой монети на автоматичната бариера, направи два бързи десни завоя и паркира колата. Взе асансьора до фоайето, отиде до входната врата и погледна навън. Отпред чакаше самотно такси. Стоун провери обстановката в двете посоки на Уилшър, изтича до таксито, скочи в него и стресна задрямалия шофьор.
— Какво? — попита човекът и се изправи в седалката си.
— Извинявам се, че ви обезпокоих — и му даде адреса на Бети, като остави банкнота от сто долара на седалката до него.
— Но това е само на няколко преки оттук — изморено каза шофьорът.
— Ще сметнем, че сте ме откарали до летището — щедро заяви Стоун.
Таксито потегли и Стоун забеляза линкълнът да се задава срещу тях. Този път успя да разгледа шофьора по-добре. Беше онзи, с когото пикаха заедно в тоалетната на „При Грималди“.
Таксито го откара в дома на Бети за по-малко от две минути.
— Карай бавно до следващия ъгъл — нареди Стоун.
— Адресът, който ми дадохте, е по средата на пряката — каза шофьорът.
— Направи каквото ти казвам, окей?
— Добре, добре… — и шофьорът измърмори нещо под носа си.
— Спри тук. — Стоун огледа улицата в двете посоки, слезе от таксито и отново се огледа. Не се виждаше жива душа. Бързо закрачи към къщата на Бети, очаквайки със свито сърце линкълнът да го настигне, преди да се е добрал дотам, отключи, влезе и се качи горе.
— Стоун? — тревожно се обади Бети от спалнята.
— Да, аз съм. — Слезе в хола, съблече сакото си и се върна в спалнята.
Бети седеше в леглото. Гола, естествено.
— Къде се загуби?
— Не можах да се отърва толкова лесно. — Съблече дрехите си и легна при нея.
— Сигурен ли си, че нямаш някое момиче на друго място?
— Абсолютно — каза той и я целуна.
— Чаках те — погледна го тя и прекара пръст по вътрешната страна на бедрото му.
— Не мога да разбера защо — пошегува се той.
И тя му показа.
Когато Стоун се събуди, Бети вече беше облечена за работа.
— Така-а — каза тя и седна на ръба на леглото. — Кажи сега каква беше тази работа снощи.
— Ти сама пожела, не помниш ли?
— Не тази. Говоря за колата, дето ни преследваше.
— Не знам, но познах шофьора — той беше с Иполито в ресторанта. Видях го отблизо в мъжката тоалетна.
— Заплашва ли ни някаква опасност? — попита го тя.
— Каква опасност може да ни заплашва?
— Смяташ ли, че колата може да ни е проследила оттук до ресторанта?
— Не, тогава още беше светло, щях да забележа. Според мен, прихванаха ни от ресторанта.
— Как са разбрали, че сме там?
— Ти видя ли познати лица, докато вечеряхме?
— Не — завъртя глава тя.
— Някой ни е видял.
— Някой, който познава и Иполито?
— Да.
— Това е много тревожно, Стоун.
— Знам. Виж, налага се да приемем, че щом Иполито знае, знаят още Регенстайн и Стърмак.
— Но това означава, че знае и Ванс!
— Може би. Мисля, че трябва да си подготвена за подобна възможност.
— Какво бих могла да му кажа?
— Само това, че си ме оставила на летището и си решила, че съм заминал. Но снощи съм се появил на входната ти врата и съм те извел на вечеря. И това е единственото ни виждане от момента, когато би следвало да съм напуснал града. „Грималди“ беше преди това. Двамата с теб никога не сме дискутирали Арингтън.
— Но какво се е случило след вечерята?
— Оставил съм те пред „Бевърли Хилс Хотел“ и съм ти казал да се прибереш у дома с такси, а след това не си ме виждала. Мисля, че можеш да демонстрираш колко ти е харесало да се отнасят с теб по такъв начин.
— Окей.
— Всъщност, защо не разкажеш сама това на Ванс при първа възможност — не оставяй да го чуе от друг. В края на краищата, няма никаква причина да не излезеш с мен, нали така?
— Предполагам, че няма. Но ти защо не си заминал за Ню Йорк, както съм сметнала, че си направил? Трябва да мога да обясня.