Не след дълго беше отново в офиса на компанията за наемане на коли в Бевърли Хилс.
— Здрасти — каза той приветливо на младежа зад бюрото. — Връщам мерцедеса, искам друга кола.
— Има ли му нещо на мерцедеса?
— Не, просто искам нещо не така набиващо се на очи.
— В Бевърли Хилс няма нищо по-малко набиващо се на очи от SL500.
— Разбирам, но мога ли да получа един добър седан?
— Я да видим — въздъхна младежът и тръгна пред него по редицата блестящи автомобили.
— Тази — спря го Стоун и посочи. Беше мерцедес седан, Е-класа, металически зелен, добър неутрален цвят.
— Е430? Велика кола — има двигател с осем цилиндъра.
— Устройва ме напълно.
Подписа новия договор, прехвърли багажа си в новата кола и когато затваряше капака, видя името на агенцията редом с регистрационния номер на колата. Извади стодоларова банкнота от пачката и отново отиде при бюрото.
— Има вероятност някой да намине и да ви попита за мен — започна той, подбутвайки банкнотата по бюрото. — Ако се случи, ще ви бъда благодарен да им кажете, че съм върнал тази сутрин колата и съм помолил да ме откарате до летището.
— Разбира се — увери го младежът и прибра банкнотата в джоба си. — Коя авиокомпания?
— Коя лети до Ню Йорк?
— „Юнайтед“ — те имат полет горе-долу сега.
— Значи кажете им, че съм взел този полет. Окей?
— Абсолютно. Кога ще върнете седана?
— След няколко дни.
— А къде сте отседнал?
— При приятели.
— Както кажете, м-р Барингтън, наслаждавайте се на колата.
Стоун разгледа картата и пое към „Льо Парк“ — хотела, който Бети му беше препоръчала. На рецепцията поиска апартамент.
— За колко време, сър?
— Три-четири дни, а може и по-дълго.
— Става. Името ви?
— Джек Смит.
— Мога ли да получа кредитната ви карта, сър?
— Какво ще кажете, ако оставя гаранция в налични?
— Чудесно, сър — хиляда и петстотин ще бъдат достатъчни.
Стоун преброи парите в банкноти от по сто долара.
Администраторът позвъни на пиколото и след малко Стоун вече беше в удобен апартамент, към който имаше дори кухненски бокс. Не бе от класата на „Бел Еър“, но и не беше никак лош. Разопакова багажа си и позвъни в полицейското управление.
— Лейтенант Грант — чу се гласът на Рик.
— Джек Смит — представи се Стоун.
— Здрасти, Джек, какво мога да направя за теб?
— Нуждая се от служебните, домашните адреси и телефонните номера на Лу Регенстайн, Дейвид Стърмак и Онофрио Иполито.
— Мога ли да ти позвъня?
— Да, аз съм в хотел, който се нарича „Льо Парк“, в Западен Холивуд, регистриран съм под незабравимото име Джек Смит, но запази тази информация само за себе си. — Той му даде адреса и телефонния номер.
— Добре, знам мястото. Ще ти звънна след няколко минути.
— Благодаря.
Стоун остави слушалката и разрови из кухничката, търсейки нещо за ядене. Намери кроасани и портокалов сок, направи си кафе. Телефонът иззвъня.
— Джек?
— Давай, Рик.
— Обаждам се от автомат. Започваме: Регенстайн работи в „Центурион Студиос“, Иполито е в административната сграда, където се помещава и главният офис на „Сейф Харбър“, а Стърмак има офис в същата сграда. — Той даде на Стоун точните адреси, продиктува домашните им адреси и телефонните номера. — Домашните телефони и на тримата ги няма в указателя, така че не казвай на никого откъде ги имаш.
— Благодаря ти, Рик. Свободен ли си за вечеря? Аз черпя.
— Става.
— Някъде, където да не е толкова холивудско.
Грант му даде името на гръцки ресторант на Мелроуз.
— Добър е, но не е любимо място на хората от кинобизнеса.
— Прекрасно. В осем?