— Нека е седем.
— Ще се видим, значи, в седем.
След това Стоун се обади на секретарката си в Ню Йорк.
— Здрасти, Алма, как вървят нещата?
— Не е зле. — Тя му предаде няколко телефонни обаждания.
— Имам нов адрес, но можеш да ме търсиш и на клетъчния. — Той й даде името и телефона на хотела. — Позволявам да ги кажеш на Дино или Бил Егерс, но на никой друг. Регистриран съм като Джек Смит. Ако някой ме потърси, особено Ванс Колдър, кажи, че ме очакваш да се прибера в Ню Йорк по-късно тази вечер и че ще им позвъня тогава.
— Разбрано.
Стоун довърши закуската си, слезе в гаража и се качи в новата си кола. Телефонът в джоба му иззвъня.
— Ало?
— Алма е. Ванс Колдър току-що позвъни и помоли да му се обадиш в тях веднага щом се появиш.
— Ясно. Друг?
— Дино. Казах му да те търси на клетъчния. Обеща да го направи по-късно.
— Окей. Ще ти изпратя чек на предявителя за петнайсет хиляди долара, депозирай го, напиши чек за десет хиляди, платим на Данъчната служба и го изпрати на моя счетоводител.
— Откъде си намерил петнайсет хиляди долара в Ел Ей?
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.
— Да не си продавал тялото си?
— Позна. О, Алма, още нещо! Ако се обади Арингтън, дай й номера на клетъчния ми телефон и й кажи, че ще бъде включен по всяко време на денонощието.
— Арингтън?
— Само не ме питай.
21.
Измъчен от търсенето на пътя с помощта на картата, Стоун спря при една книжарница, купи си градски атлас, след което се отправи към центъра на Лос Анджелис, който се оказа по-далеч, отколкото си го бе представял. Обстановката тук беше доста по-различна от тучната зеленина на застроения с ниски сгради Бевърли Хилс. С небостъргачите и бетона градът в тази си част приличаше на всеки голям американски град. И сам не знаеше защо, но му се искаше да хвърли поглед на сградата, където бяха офисите на Иполито и Стърмак. Гледката не си заслужаваше: петдесететажна кула от черно стъкло и стомана, леко заплашителна на външен вид, което му се стори подходящо. Чудеше се какъв да бъде следващият му ход, когато телефонът му иззвъня.
— Ало?
— Стоун, обажда се Рик Грант. Имам ново засичане на колата.
— Къде?
— Марина Дел Рей — паркирана е на крайбрежната, пред магазин за морски принадлежности.
— Потеглям.
— Този път наредих на патрулната кола да спре наблизо, така че ако тръгне за някъде, ще те информирам.
— Благодаря, Рик.
— Обади се на полицаите, когато отидеш там, за да си вършат работата.
— Ще го направя. — Стоун се справи с атласа и потегли към брега.
Отне му известно време, докато намери магазинчето, но колата на Арингтън все още беше там. Тук бе и патрулната кола. Стоун намери място за паркиране наблизо и отиде до полицаите.
— Благодаря, че ме изчакахте, приятели — каза той. — Лейтенант Грант ми нареди да ви предам, че можете да вървите.
Полицаите потеглиха, без да кажат нито дума, и Стоун се огледа. Тук имаше хиляди лодки и яхти — трудно му беше да прецени колко — като се започнеше от малки платноходки, през рибарски моторници и се стигнеше до големите моторни яхти, всички подредени по кейове и понтони, които чезнеха в далечината. Тя можеше да е на борда на всяка от тях и нямаше никакъв начин да се разбере. Стоун влезе в магазина и без да изпуска колата от погледа си, купи евтин бинокъл.
Излезе обратно навън, помисли, качи се върху голяма машина автомат за продажба на сладолед, и с помощта на бинокъла потърси някаква следа от Арингтън. Беше петък следобед, паркингът малко по малко се запълваше и хиляди хора се отправяха по кейовете и по-нататък по люлеещите се тесни мостчета към яхтите си, готови да излязат за уикенда на вода. Бяха прекалено много — беше невъзможно да отличи човешко лице в тази многолика тълпа. Върна се при колата и се качи в нея. Концентрира вниманието си върху мерцедеса на Арингтън — нямаше начин да не види някой, който щеше да се приближи до нея. Телефонът му иззвъня.
— Ало?
— Дино е.
— Как е, Дино?
— Аз съм добре. Направих някои проверки за Иполито. Издирих излязъл в пенсия полицай, който го помни донякъде от времената на Лучано. Иполито бил ерген, без деца.
— Някакви роднини?
— Човекът не знаеше — говорим за времената, когато още не сме били започнали да каталогизираме личния живот на тези момчета, а и тогава правилникът не позволявал да намесваме по никакъв начин семействата им. Просто не го правели.