— Не, не бих — призна Стоун.
— Ами значи в момента те движи единствено личната заинтересованост. Виж, съгласен съм, че за кратко време са се случили някои необичайни и трудно обясними неща, но аз съм ставал свидетел на далеч по-необичайни, без да е имало извършено престъпление.
— Сигурно.
— Не подценявам значението на добрата интуиция, така че ако нещо те човърка отвътре, това е достатъчна причина да продължиш.
— Боя се, че не разполагам с нищо материално, освен интуицията — въздъхна Стоун. — Ти как би постъпил на мое място?
Грант се замисли за минута.
— Предполагам, че бих продължил, докато не бъда удовлетворен по един или друг начин — и той гръмко се изсмя.
Стоун също се засмя.
— Е, тогава точно така и ще постъпя — каза той. — Ще разбера какво се е случило, каквото и да е то.
23.
Събуди го звънящият телефон на нощната масичка. Опита се да го пренебрегне, но той не спираше да звъни. Накрая взе слушалката.
— Ало? — сърдито каза той.
— Събуди се и засияй! — каза гласът на Бети. — Днес си мой.
— Колко е?
— Почти осем часа.
— Не бях спал така дълбоко от месеци — прозя се той. — Бих могъл да дремна още четири часа.
— Днес, приятелю, ще играем. Сега, ето какво искам да направиш: приготви си една чанта с неща за преспиване, но не вземай вратовръзка. Плувки, екип за тенис — това е достатъчно, пък ако нямаш, ще купим. Разбра ли ме?
— Къде отиваме?
— На едно любимо мое място и повече не ти трябва да знаеш. Ще дойда да те взема след половин час.
— Не, не идвай тук. Иди с такси до „Бевърли Хилс Хотел“, увери се, че никой не те е проследил и аз ще те взема на предната врата след час.
— Както наредите, сър — отговори тя и затвори.
Стоун седна в леглото и се замисли как се чувства. Много по-добре от предната нощ, бе оценката. Беше поспал добре и вече бе забравил тежката депресия, налегнала го необяснимо защо още от вечерта. Стана и взе душ.
Бети го чакаше на входа на хотела с куфар до себе си. Видя я, че гледа зад него, за да се увери, че никой не го следи.
— Привет, моряко! — поздрави го тя, хвърли куфара на задната седалка и се качи отпред до него.
— Накъде? — попита той, след като се целунаха.
— Следвай указанията ми.
— Закусила ли си?
— Само чаша кафе.
— В кутията на задната седалка има някои неща, които взех от кухнята.
Тя извади за двамата кроасан и кутия портокалов сок, и започна да упътва Стоун накъде да кара. Не след дълго излязоха на магистрала Санта Моника в посока на изток.
— Та, къде, казваш, отиваме?
— Това, което казвам, е да не питаш — сряза го тя, — а не ми се говори и за нищо друго. Искам само да пътувам и да се отпусна. Ще пристигнем навреме за обяд.
— Слушам, мадам — покорно отговори той.
Скоро навлязоха в магистралата Сан Бернардино и за момент си помисли, че целта им е Палм Спрингс, но вместо да спрат, минаха през града.
— Завий наляво на 62-а — нареди тя. Бяха първите й думи от близо час.
Започнаха да се появяват указателни табели за Джошуа Трий и Туентинайн Палмс, но минаха през Джошуа Трий, а отвъд Туентинайн Палмс — ако Стоун си спомняше правилно географията — беше началото на един бог знае колко квадратни километри пустиня. Теренът ставаше видимо все по-сух, а отляво на тях вече се издигаха планини.
— При първа възможност завий надясно — обади се пак Бети.
Стоун намали.
— Това е тесен черен път, който май се изкачва нагоре в планината — каза той.
— Поемай по него и мълчи.
Стоун зави по черния път. Нямаше никакви пътни знаци. Скоро изоставиха равнината и се заизкачваха. Притесняваше се. Беше обучен да подозира всекиго и Бети не правеше изключение. Тя беше с него, когато започнаха да ги следят от ресторанта, и ето че сега бяха заедно на пуст черен планински път, който не водеше за никъде и… не можеше да каже, че се чувства прекрасно. Провери индикатора на горивото — резервоарът все още бе наполовина пълен. Възможностите пред него изчезваха една по една: вече можеше само или да продължава да следва указанията й и да се озове бог знае къде, или да обърне и да се върне в Ел Ей.