— Имаш ли описание?
— Четиридесет и шест годишен, един осемдесет и пет, сто килограма, тъмна коса.
— Описанието е доста общо.
— Ще ти покажа муцуната му на снимка, когато се видим.
— Къде работи?
— Притежава — хм, това е информация отпреди две години — деликатесен магазин в Холивуд, казва се „При Вини“. Намира се на Сънсет Стрип — и той даде на Стоун адреса.
— Записах го. Имам нова молба.
— Давай.
— Можеш ли да провериш регистрацията на една яхта?
— Да, но сигурно ще отнеме ден-два. От Управлението нямаме достъп до тази база данни. Трябва да направя заявка чрез Бреговата охрана.
— Яхтата се казва „Палома“. Моторна е и е дълга около дванайсет метра. Бих бил благодарен, ако ги помолиш да побързат с информацията. Искам да знам дали не си губя времето с нея.
— Ще направя каквото мога.
— Предполагам, че се налага да сменя хотела, след като Винсент Манкузо е ровил из стаята ми в „Льо Парк“.
— Къде ще отидеш?
— В „Бел Еър“, ако имат свободна стая. Ще се регистрирам като Джек Смитуик.
— Е, поне качваш класата.
— Ами правя го с чужди пари.
— Това е най-добрият начин. Ще те търся на клетъчния.
Стоун остави слушалката, запали колата и се отправи към Сънсет Булевард. Намери „При Вини“, паркира, влезе и се огледа. Беше обедно време, но нямаше много хора — магазинът изглеждаше доста неприветливо. Купи си кутия диетична кола и точно я плащаше, когато двама типа с външност на биячи влязоха отвън, минаха без забавяне зад щанда и продължиха през врата с надпис „Служебен вход“. Стоун се досети, че Вини сигурно приема залагания за състезания някъде отзад.
Излезе, хвърли кутията в кошчето за боклук, качи се в колата и пое за хотела. По пътя се обади в „Бел Еър“ и резервира малък апартамент. Когато пристигна в „Льо Парк“, отиде на рецепцията и остави хиляда долара на бюрото.
— Искам да продължа за още няколко нощи — каза той на администратора.
— Разбира се, м-р Смит — отговори мъжът и парите магически изчезнаха.
— През това време ще идвам и ще излизам, така че предупредете камериерката да не се безпокои, ако багажът ми го няма.
— Няма проблем. О, обади се някоя мис Бети Саутард.
Стоун се прибра в апартамента си и позвъни на Бети.
— Вечеря довечера? — направо попита тя.
— Не мога. Нека остане за утре.
— Окей.
— Да се е случило нещо, което трябва да знам?
— Не, Ванс изобщо не се появи в офиса. Понякога си остава у дома, когато няма снимки. Беше много спокойно.
— Добре, ще говорим утре тогава. — Той затвори, събра си багажа и отнесе чантите в гаража.
Петнайсет минути по-късно вече се регистрираше в „Бел Еър“.
— Добре дошли отново, м-р Барингтън — поздрави го дежурната администраторка.
— А-а… по причини от личен характер, бих желал да остана известен под името Джек Смитуик, докато съм тук.
— Разбира се, както пожелаете.
— Ще предупредите ли телефонистките?
— Естествено.
— Ако някой потърси Барингтън, не съобщавайте, че съм тук, моля.
— Разбирам всичко — увери го тя. — Много от нашите гости понякога предпочитат да пътуват инкогнито.
Стоун последва пиколото в апартамента си и изпрати по него дрехите си за гладене. Обади се в Ню Йорк на секретарката си и й даде новото си име и адрес.
— Какво да правя, ако отново се обади Ванс Колдър? — попита тя.
— Кажи му, че съм заминал за няколко дни, но очакваш всеки момент да ти се обадя. Знам, че обожаваш да разговаряш с него, нали?
— Ами… — усети я, че полага усилия да не се разкиска.
Остави слушалката и се замисли защо всъщност играе тази игра с Ванс. Щом някакъв тупан беше ровил из апартамента му, значи някой знаеше, че той още е в Ел Ей и този някой спокойно можеше да съобщи това на Ванс. Смяната на хотелите изглеждаше добра идея, поне докато държеше и апартамента в „Льо Парк“. Започваше да му омръзва хора, които не познаваше, да знаят къде се намира… не, не му омръзваше, а започваше опасно да го дразни.