— Така е.
— Доста е късничко, за да станеш звезда, но ще бъдеш много търсен за пълноценни второстепенни роли.
— Съмнявам се — искрено се изсмя Стоун.
— О, не смятай, че само те четкам — ти наистина би бил много добър. Имаш един-единствен недостатък, който може да ти попречи.
— И какъв е той?
— Не си достатъчно неуверен. Разбираш ли, всички имаме дупки в бронята, но артистите — говоря за най-добрите — те плуват в своята неувереност и съмнения, които при теб отсъстват, и това не позволява да минаваш през метаморфози. Така че ще се окажеш малко… труден за хората в бизнеса.
— Е, Лу, ако реша да зарежа адвокатурата, ти ще бъдеш сред първите, които ще научат.
Регенстайн стана, съблече сакото си, изу обувките си и ги изрита встрани.
— Сега, ако ме извиниш, бих искал да подремна — каза той. — И те съветвам да последваш примера ми. Пристигаме в Ел Ей много рано. — Той се опъна на дивана и без да каже нито дума повече, затвори очи. Появи се стюардесата и метна връз него леко одеяло.
Стоун се върна на мястото си, съблече на свой ред сакото си, събу обувките си, прие предложеното му одеяло — както можеше да се очаква то бе от кашмирена вълна — и отпусна облегалката си максимално назад. Осветлението в салона изгасна. Загледа се през прозореца към звездите и се опита да изхвърли от главата си Арингтън. Беше мислил предостатъчно за нея.
3.
Стюардесата го събуди внимателно и той върна седалката в изправено положение. Погледна часовника си, после прозореца — навън се развиделяваше.
— М-р Регенстайн попита ще желаете ли да закусите заедно с него? — каза младата жена.
— Разбира се.
— Освежете се и можете веднага след това да седнете при него — каза тя и му посочи една от вратите.
Стоун отиде в тоалетната. Помещението се оказа по-голямо от всичко, което някога бе виждал в самолет. Имаше дори душ. Избра си четка от специалната поставка, изми си старателно зъбите, вчеса косата си, облече сакото и се отправи по пътеката към масата, където Лу Регенстайн вече с апетит нагъваше голяма порция бъркани яйца със сьомга.
— Добро утро — поздрави го Регенстайн с наслаждение. — Спа ли добре?
— Мигнах няколко пъти — отговори Стоун.
Появи се стюардесата.
— Какво ще пожелаете, м-р Барингтън?
— Портокалов сок и кафе — поръча той. — Вечерях късно.
След малко чашите бяха на масичката.
Регенстайн погледна часовника си.
— Трябва да кацнем до половин час — каза той. — Къде ще отседнеш? Да те откарам?
— В „Бел Еър Хотел“. Благодаря за предложението, но Ванс ме предупреди, че ще ме посрещнат.
— От колко време се познавате с Ванс Колдър? — поинтересува се Регенстайн.
— Около година. Всъщност срещали сме се само веднъж — на едно парти в Ню Йорк.
— Където, предполагам, си се запознал с Арингтън?
— Да — призна Стоун, без да скрива изненадата си.
— И двамата с нея сте били близки известно време?
Нова изненада.
— Да.
Регенстайн забеляза сдържаността в отговорите на Стоун.
— Ванс е забележителен човек… за артист, разбира се — каза той. — Никога досега не бях виждал някой, който да гледа на кариерата си толкова професионално и да я държи под такъв контрол. Знам, че много от висшите служители в студиото буквално се побъркват от това му отношение, но аз самият предпочитам да имам работа с хора, които знаят какво искат и настояват да го получат. Ванс винаги е усещал много точно за какво може да се пребори в сделка и кое не е… за кое не е разумно да настоява.
— Това е рядка способност във всяка сфера на човешката дейност — отбеляза Стоун.
— Предполагам, че е така — съгласи се Регенстайн, остави вилицата и сгъна салфетката. — Сега, ако ме извиниш, искам да си взема един бърз душ, преди да кацнем, защото така ще мога да отида направо в студиото — и той тръгна, оставяйки Стоун да довърши кафето си.
Големият „Гълфстрийм“ кацна на летището в Санта Моника и рулира до стоянката на местния оператор „Супермарин“. Вратата се отвори и Стоун видя да чакат две коли: мерцедес лимузина и малък мерцедес кабриолет, модел SL600. Слезе след Регенстайн по стълбичката и на раздяла двамата си стиснаха ръцете.