Стоун се облегна на седалката. Пътуваха в „Бентли“ за „Спейго“ и му шофираше кинозвезда. Ами, харесваше му, дявол да го вземе!
4.
Ванс Колдър умело водеше бентлито по Сънсет Булевард и безгрижно разговаряше за времето в Калифорния и летенето със самолета на студиото. В един момент зави наляво, тръгна нагоре по стръмен хълм и след малко зави надясно в паркинг. Още преди колата да спре, ги заобиколиха фоторепортери.
Колдър се представи добре.
— Добър вечер, момчета — поздрави той групата общо. Усмихваше се и махаше с ръка.
Стоун го следваше и се възхищаваше на жизнеността му при създалите се обстоятелства. После вратите зад гърба им се затвориха и фоторепортерите останаха отвън. Стоун забеляза, че след него са влезли и двама здраво скроени младежи.
Колдър бе поздравен от всички жени на рецепцията, които не дариха Стоун дори с поглед. Ескортираха ги до ъглова масичка при прозореца. По пътя Стоун се чувстваше, както се бе чувствал понякога в компанията на изключително красиви жени — всички в ресторанта го игнорираха, вперили поглед единствено във Ванс Колдър.
Спряха на няколко маси, за да може Ванс да каже „здрасти“ на няколко души: Били Уайлдър, Тони Къртис и Милтън Бърл. Стоун се здрависа с тях, удивлявайки се на младежкия вид на Уайлдър, на възрастта на Къртис и на факта, че Бърл изобщо е жив. Накрая седнаха на местата си: Стоун в позицията на стрелеца — с поглед към вътрешността на салона, а Ванс — с гръб към посетителите.
— Надявам се не възразяваш на мястото си — каза Колдър и с махване във въздуха разгъна салфетката си, — но идеята е гърбът ми да обезсърчи досадниците.
— Няма нищо — отговори Стоун. — Сега разбирам каква жертва е за теб да излезеш така сред хората. — Стоун забеляза, че двамата мъже, които се бяха движили един до друг, докато ги следваха в ресторанта, сега се бяха разделили: единият седеше на бара, другият бе седнал на маса.
— Човек се научава да се държи — каза Колдър, разглеждайки менюто. — Славата е меч с две остриета — носи ти някои неща, като например безпроблемното резервиране на тази маса, но си има цена — като фотографите, да речем. Между другото, не си поръчвай ордьовър — за това ще се погрижат.
В секундата се появи сервитьор, който донесе малка пица, гарнирана с пушена сьомга и лук.
— От Волфганг — съобщи той. — Нещо за пиене, м-р Колдър?
— Стоун? — погледна го Колдър.
— „Бифийтър“ с тоник, моля.
— Донеси ми много сухо мартини „Танкерей“ — поръча с приятен глас Колдър. — Да стисне веднъж лимона, без маслина.
Сервитьорът изчезна и се материализира до тях, преди Стоун да бе мигнал.
Поръчаха и отпиха от питиетата.
— Запознах се с Лу Регенстайн в самолета — спомена Стоун. — Очарователен човек.
— Такъв си е — съгласи се Колдър. — И освен това е един от тримата най-умни, с които някога съм въртял бизнес.
— Другите двама?
— Дейвид Стърмак и Хайман Грийнбаум.
— Чувал съм за Грийнбаум… той не беше ли агент?
— Беше… почина преди десет години.
— А кой е…?
— Дейвид Стърмак ли? Естествено, че не си чувал за него — факт, който впрочем ще му достави удоволствие — но заедно с Лу Регенстайн и Лю Уасерман от МСА2 той има повече лично влияние в този град от всеки друг. Утре вечер ще се запознаеш с него. — Стоун се чудеше как може Ванс да се забавлява, докато жена му е изчезнала, но преди да успее да попита, Колдър заговори отново: — Хайман Грийнбаум беше първият ми агент — всъщност единственият — и на него дължа най-добрите съвети, за които един млад актьор би могъл да мечтае.
— По-конкретно?
— Научи ме на взаимовръзката между парите и добрата работа.
— Искаш да кажеш, че като ти плащат повече, стараеш се повече, така ли?
— Не-е, не. Когато сключихме договор с Хайман, той ме покани на обяд и започна да ми говори като добрия чичо. „Ванс — каза ми той, — този град е готов да те приеме, но има нещо, което трябва да сториш.“ „Какво е то?“ — попитах го аз. „Много скоро — обясни ми той, — ти ще започнеш да правиш съвсем сериозни пари и трябва да се опиташ да не ги похарчваш, особено в началото. — После продължи: — Нямаш представа от колко време наблюдавам развитието на млади актьори, дошли в този град, и всички те постъпват по един и същи начин: получават добра роля, която им донася солидна сума, и първата им работа е да се измъкнат от съборетината, в която са живели, и да си купят хубав апартамент и кабриолет. После правят още един-два филма, получават още малко парици и си купуват къща в Холивуд Хилс. Два филма по-късно вече живеят в Бевърли Хилс и кабриолетът, който карат, е мерцедес. Тогава настъпва пауза и известно време не им предлагат нищо подходящо. В един момент в ръцете им попада сценарий, който не струва, но снимките са в Южна Франция, другата главна роля е поверена също на кинозвезда и… какво, по дяволите, нали трябва да се плаща ипотеката върху къщата, заема за колата, да не говорим за ежедневните разноски по поддържане на имиджа, така че те приемат. Филмът обаче изгърмява и след още няколко подобни случая добрите сценарии престават да стигат до тях. След това идва ред на участие в телевизионни сериали и тръгнат ли по тази плоскост, вече става невъзможно да получат добра роля в сериозен филм. Не постъпвай по този начин.“