— И ти го послуша?
— Абсолютно. Тогава бяхме съквартиранти с двама други актьори и аз така и си останах с тях. Карах мотор с кош и оставих Хайман да инвестира приходите ми. След две години получих първите предложения за първокласни второстепенни роли. Започнах да навлизам в бранша и парите бяха добри. Преместих се в по-добър апартамент — малък и евтин — и си купих кола на втора ръка. След пет години вече бях набрал скорост, така че когато си купих първата къща, беше направо в Бевърли Хилс и платих за нея с налични. А когато започнаха да ми предлагат слаби сценарии със снимки на хубави места, можех да си позволя да отказвам и да чакам стойностните роли. Научих се никога да не снимам заради парите или защото филмът бил в Таити, или в някое друго райско кътче. Нямаш представа колко много артисти са направили тази грешка и колко скъпо им е струвала тя.
— Разбирам мисълта ти — каза Стоун. — Ванс, какви са новините около Арингтън?
Ванс се огледа.
— Може ли някой да ни чуе?
Стоун се огледа на свой ред.
— Според мен всички около нас се опитват да направят точно това.
— Тогава да не говорим тук.
— Разбрах, че утре вечер даваш прием?
Колдър понижи глас:
— Така е. Партито е планирано от близо месец и ако го отменя, хората ще започнат да шушукат. А започнат ли хората да говорят, все ще се намери някой, който да се обади на жълтата преса и на другата сутрин ще осъмна разнасян из таблоидите, а по оградите на имението ми ще са накацали папараци. Изключително важно е да се държа както обикновено, без значение какво става в личния ми живот, и също толкова важно е ти да разбереш и приемеш това.
— Разбирам.
— Още нещо: очаквам от теб всичките ни разговори на тази тема да бъдат защитени от тайната между адвокат и клиент.
— Щом желаеш.
— Добре, да продължим сега с вечерята — нека й се насладим, а ще говорим на път за дома.
Когато отново се озоваха в бентлито, Колдър най-сетне заговори по същество:
— Изминаха вече три дни, а още не ми се е обадила.
— Какво послужи като повод? — попита Стоун.
— Не знам. Прибрах се у дома от студиото, а колата й я нямаше. Беше седем вечерта и ми се стори малко необичайно да не ме чака. Не беше оставила никакви указания на готвача за вечерята, а икономът, който обикновено дремва следобед, не я бе виждал да излиза от къщи.
— Взела ли е нещо със себе си?
— Не съм сигурен. Допускам, че е взела някакви дрехи, но не мога да застана пред гардероба й и да ти кажа какви точно. Може да е взела и куфар, но ние имаме цяла стая, пълна с багаж, така че не знам дали е направила така и ако е, то какво липсва.
— Карали ли сте се? Беше ли ядосана за нещо?
Колдър отби в паркинга на „Бел Еър Хотел“, спря и махна с ръка на момчето да ги остави на мира.
— Не, не ядосана, но бих казал… по-различна. Не знам как иначе да го обясня.
— В какъв смисъл, казваш, е била по-различна?
— Предната нощ ми каза за детето. Бях извън себе си от радост. Винаги съм искал дете и мислех, че и тя също. Само че тя не беше много радостна.
— Какво ти каза?
— Нямам предвид нещо конкретно да ми е казала, по-скоро ми направи впечатление как се държеше. После се замислих и изведнъж ми хрумна, че детето… може да не е мое. — Стоун не каза нищо. — Стоун, двамата с теб знаем, че Арингтън взе решение да се ожени много набързо и че седмица или десетина дни преди да сключим брак, е спала с теб. — Стоун продължаваше да не казва нищо. — Не ми заяви направо, че детето е твое, но беше определено потисната.