Спряхме пред ослепително бялата фасада на „Бутс“, откъдето излязохме с чифт телефони за еднократна употреба, платени в брой. После се насочихме към входа на метрото и използвахме платените в брой карти, спуснахме се на перона и зачакахме влак, който да ни отведе на изток, в обратна посока на Ийлинг, далече от гигантската магистрала с четири платна, далече от Бенет.
45
Излязохме от метрото на станция „Баркинг“ и се насочихме към офиса на „Таксита «Баркинг»“, където Найс включи новия си телефон и поръча такси направо от тротоара. На наше разположение бяха обичайните очукани седани, паркирани отпред. Стари фордове, фолксвагени, сеати и шкоди. Непознати за нас модели, но явно перфектни за този бизнес. Като краун Виктория в Америка или мерцедес в Германия. Минута по-късно се появи мъж, който бъркаше в джоба си за ключовете. Местен, на средна възраст, със сънливо изражение. Не реагира по никакъв начин, когато ни видя. Може би беше на половин щат и нямаше представа за последните сътресения в бандитската корпорация.
— Накъде, хора? — небрежно подхвърли той.
— До Пърфлийт — отвърнах аз, защото името ми звучеше добре.
Засякох го на някаква указателна табела. Вероятното му местоположение беше на изток или на юг от Баркинг.
— Качвайте се — рече човекът и махна към един очукан форд мондео.
Настанихме се на задната седалка, един до друг. Човекът седна зад волана и потегли. Караше гладко и професионално — използваше задните улички и ловко превключваше скоростите. Дизелът мъркаше равномерно. Предположих, че иска да се включи максимално късно в пътя за Пърфлийт, за да избегне трафика. Това ме устройваше. Изчаках пред нас да се появи по-дълга и пуста улица с обрасли в бурени тротоари и заковани прозорци на отдавна затворени магазини и работилници, измъкнах пистолета и го размахах в огледалото — достатъчно дълго, за да го огледа добре, а след това опрях дулото в тила му и казах:
— Отбий тук.
Човекът се подчини. По лицето му изби пот, в очите му се появи паника.
— Не нося никакви пари — рече той.
— Обиран ли си и преди? — попитах.
— Много пъти.
— Този път е различно. Ние няма да те ограбим, а напротив — ще ти платим за услугата. За всяка минута от нея. Дори ще ти дадем и бакшиш. Но сега ще шофираме ние, а ти ще се возиш отзад. Ясно ли е?
Той не отговори.
— Сложи си ръцете зад седалката.
Изчаках го да изпълни заповедта и стегнах китките му с почти метър тиксо. След това повторих операцията и с лактите му. Неудобно, но необходимо, за да бъде неутрализиран.
— Добре ли дишаш през носа? — попитах.
— Какво?
— Носът ти не е запушен, нямаш израстъци в ноздрите, не страдаш от гъгнене, нямаш симптоми на настинка?
— Не — отвърна той.
Увих главата му с още два метра тиксо, главно през устата. После слязох и отворих шофьорската врата. Натиснах ръчката на облегалката и го сложих да легне по гръб, след което започнах да опаковам коленете и глезените му. Когато свърших, вдигнах краката му нагоре и го прехвърлих през глава на задната седалка, където Кейси Найс го хвана за раменете и с дружни усилия го сложихме да легне на пода. Малко натясно, но с достатъчно пространство за дишане. В джоба на панталона му открих мобилен телефон, който оставих на тротоара, а в джоба на ризата му напъхах две банкноти по петдесет лири от парите на ромфордските момчета. И двамата бяхме единодушни, че това е добър бакшиш.
После Найс седна на пасажерското място отпред, а аз — зад волана. Отново потеглихме. Часът беше осем и двайсет и пет вечерта, а ние се намирахме на около пет километра от желаното място. Ромфорд.
Промъквахме се напред по интуиция и смътни спомени от предишни пътувания, разчитайки и на картите във втория таблет на Бенет. В крайна сметка се добрахме до Ромфорд с двайсетина минути в запас. Това беше моментът, в който се съгласихме, че ни трябват повече детайли и прецизност. Отбих до тротоара, а Найс се шмугна в близката книжарница и излезе обратно с атлас на улиците на Лондон, подредени по азбучен ред. Заехме се да го разглеждаме в компанията на сумтящия мъж отзад. Не след дълго открихме адреса на Чарли Уайт, само след една прелистена страница. На не повече от пет минути от мястото, на което бяхме спрели. Часът пик беше отминал и трафикът беше съвсем нормален. Оказа се съвсем малко по-бавен, тъй като стигнахме до пресечката на Чарли Уайт не след пет, а след седем минути.