Но при всички случаи трябваше да стрелям. Това беше част от плана. Не в гумите им, защото ъгълът беше неудобен. Куршумът щеше да рикошира. Понякога автомобилните гуми са влудяващо здрави. Най-добрият начин за обездвижване на съвременен автомобил с куршум в предната решетка, под капака. Там е фрашкано с жици, компютърни чипове и сензори.
Точно това и направих. Използвайки прикритието на вратата, изстрелях четири куршума в ягуара. В бърза, но премерена последователност. Бум-бум-бум-бум. Четиримата отстъпиха крачка назад. Това ми даде достатъчно време да затръшна предната врата откъм моята страна, да прескоча охранителите и да се промуша на задната седалка до Чарли. После затръшнах и тази врата. Почти едновременно с подаването на газ от страна на Найс, която вече беше използвала собствения си пистолет и нож, за да обезвреди дребния шофьор. Ролс-ройсът изрева и се понесе напред като могъща приливна вълна. Четиримата отзад хукнаха подире ни, изминаха половин пряка и се отказаха. Точно като по филмите.
47
Ролс-ройсът беше точно такъв, какъвто го описват. Абсолютно безшумен. Возеше невероятно меко. Задната седалка беше като кресло в офицерски клуб — дълбока, широка и удобна. Чарли Уайт до мен продължаваше да е със закопчан колан. Тялото му беше обърнато напред, но главата му беше извита, защото ме наблюдаваше. Малък кичур коса не беше на мястото си. Отблизо носът му приличаше по-скоро на авокадо, отколкото на картоф. Типичен гангстерски бос — могъщ, властен, самоуверен.
— Въоръжен ли си, Чарли? — попитах.
— Знаеш ли, че току-що подписа смъртната си присъда, момче? — отвърна с въпрос той. — Моля те, кажи ми, че знаеш. Никой не прави това, което току-що направи ти.
— Но?
— Няма „но“.
— Винаги има нещо, Чарли — казах аз.
— Имаш ли представа какви неприятности си навличаш?
— Толкова големи, че за да ги огранича, да те гръмна и да изчезна, докато все още е възможно?
— Можеш да го направиш — каза той. — Но можеш и да отложиш екзекуцията си достатъчно дълго, за да изчезнеш от града. Точно това ти предлагам. Ще го направя само веднъж и ще приема само първия ти отговор. Затова си слагай шапката за мислене, човече. Представи си какво ще последва, колко трудно ще ти бъде и колко много по-трудно ще става през остатъка от живота ти.
— А какво ще поискаш насреща?
— Да се махнете от колата ми.
— Грешен отговор, Чарли. Не ми отговори на въпроса дали си въоръжен.
— Тръгнал съм на помен, човече. Разбира се, че не съм въоръжен.
— На това му се казва реверанс, нали?
— Какво?
— Имаш ли мобилен телефон в джоба си?
— Да ти приличам на някой, който сам си набира телефона?
— Ако трябва да бъдем точни, ти беше тръгнал на помен. Но сега отиваш на друго място. Ще се наложи да стегна китките ти с тиксо. Няма как да го избегнем. За мен ще бъде по-добре да ти сложа лепенка и на устата, но честно казано, се безпокоя доколко можеш да дишаш през този нос.
— От какво по-точно се безпокоиш?
— Да не се задушиш, ако ти сложа лепенка на устата.
— Нищо ми няма на носа.
— Хубаво е да го знам. Значи всичко е наред.
— Какво си намислил?
— Не се тревожи. Ти си само косвена жертва.
— На какво? Имам право да знам.
— Не, господин Уайт — обади се от предната седалка Кейси Найс. — Нямате право. Всъщност нямате никакви права, защото законодателството не е на ваша страна. Партньорът ви Джоузеф Грийн укрива хора, които навсякъде по света биха нарекли терористи.
— Не знам нищо за никакви хора, укривани от Джоуи.
— Той има гости.
— Предполагам, че са негови приятели.
— Вие сте отговорен за постъпките му — каза Найс.
— Джоуи не е направил нищо.
— Но ще направи — намесих се аз, докато Найс намаляваше скоростта, за да завие в посока Чигуел.
Минахме покрай кръчмата, която помнехме и двамата. После направихме всичко възможно да повторим маршрута, който бяхме изминали пеша и който подхождаше на луксозната лимузина повече, отколкото Ромфорд. В крайна сметка успяхме да се доберем до дъсчената ограда, в която малко преди да започне следващото заграждение, зееше голяма пролука. Найс отби и спря, а аз накарах Чарли Уайт да свали предпазния колан и да се обърне с гръб към мен. След което се заех да го опаковам с тиксото — китки, лакти, уста. После се приведох покрай него, отворих вратата, избутах го навън и му заповядах да поеме към началото на алеята.