Найс измести колата на стотина метра по-нататък и я паркира на равно разстояние от пет лъскави къщи, откъдето дупката в оградата не се виждаше. После изтича обратно, бързо, но някак напрегнато, като стъпваше на върха на пръстите си. Настигна ни и ни задмина, повеждайки колоната. Побутнах стария Чарли да я последва и той се подчини. Сумтеше силно, може би от възмущение или от липса на тренинг, но трябваше да призная, че не беше излъгал за състоянието на носа си.
Стигнахме до посипаното с черни камъчета място. Първо Найс, която се оглеждаше във всички посоки, после Чарли, който се препъваше в най-хубавия си панталон, и накрая аз. Проверявах обстановката отзад, встрани и отпред, където беше дървената барака с табела Боулинг клуб над вратата. Найс клекна да отмести камъка, после бавно се изправи.
— Ключа го няма — обяви тя.
Чарли Уайт стоеше до нея и дишаше тежко.
Аз не казах нищо.
— Сигурна съм, че беше под този камък.
— Дали не са върнали стария патрон на бравата? — попитах.
— Защо да го правят?
Не отговорих. Дървена барака, построена, преди да съм бил роден. Дърводелецът, който я е сковал, е покойник от петдесетина години, беше казал Бенет. Вероятно добър майстор, но принуден да работи с лоши следвоенни материали. А и оттогава сигурно бяха минали шейсет и няколко лета и още толкова зими. Което означаваше, че бараката е здрава, но не чак толкова. Направих три големи крачки и забих подметката си в ключалката. После успях да хвана вратата, която отскочи на пантите си.
Приборите за наблюдение ги нямаше.
И високите табуретки зад тях бяха изчезнали, стойките — също. Гледката зад прозорците не се нарушаваше от нищо.
— Това не е ли едно от странните неща, които предрече, че ще се случат? — попита Кейси Найс.
— Не. Според мен е още по-странно от тях. Но, както каза нашият човек, трябва да се задоволяваме с това, което получаваме.
Бутнах Чарли Уайт напред и му казах да седне в ъгъла, зает от някаква торба с принадлежности за боулинг. После извадих телефона си и вкарах номера на Бенет, който бях запомнил след вчерашния му есемес.
Държим Чарли Уайт, написах аз. После си представих компютрите, които бръмчаха из цялото графство Глостършър, и побързах да изключа телефона.
— Ще стане ли? — попита Найс.
— Нямам представа. Но съм сигурен, че ще се случи нещо.
Чарли Уайт ни наблюдаваше. Очите му бяха на второ място като отличителен белег, но бяха изразителни и се местеха бързо между мен и Найс. А може би между двете интерпретации на собственото му положение. Аз би трябвало да съм в центъра на първата от тях — някакъв едър американски гангстер, решил да мери сили с тежката категория и достатъчно глупав да си повярва. Което означава, че гарантирано ще съм покойник скоро, а той; Чарли, гарантирано ще оцелее. Беше само въпрос на време. Ще се наложи да се примири с неудобствата, но крайният резултат не подлежи на съмнение. Той беше жетон с твърде висока стойност, за да бъде хвърлен на вятъра. А за едно момче от Ромфорд неудобствата не означават нищо. Защото е виждало и много по-лоши неща.
Втората възможна интерпретация обаче беше свързана с Кейси Найс. Млада, кипяща от енергия, с акцент, придобит в Илинойс, Йейл и Лангли, със звънтящ ясен говор, който най-вероятно се дължеше на детството във ферма, сред повече от едно кучета. Тя беше типичен продукт на модерния свят, който беше различим дори в Лондон. Без никакви съмнения федерален агент. В такъв случай подмятанията за „косвени жертви“ може би бяха сериозни — това беше друг начин да се каже, че пешките винаги се жертват първи. Самият Чарли Уайт никога не би нарекъл себе си пешка, но понякога се случваше така, че дори офицери и топове биваха жертвани. А царете в тази игра бяха правителствата с всичките им трибуквени централи, агенции и специални части, повечето от тях в страната на момичето. Какво друго би могла да бъде тя? Участваше в широкомащабна операция, която едва ли се ограничаваше само с Лондон и Чарли — един факт, който анулираше гаранциите му за оцеляване. Защото пешката не е жетон с висока стойност.
Всъщност Чарли Уайт не знаеше какво да мисли.
— Провери — каза Найс. — Бенет би трябвало вече да е отговорил.
Отново включих телефона, изчаках го да потърси и намери сигнал, след което ми предостави всичко, което междувременно бях пропуснал. Беше есемес от Бенет, който гласеше: КЪДЕ СИ НОВА СПЕШНА ИНФОРМАЦИЯ ПОВТАРЯМ МНОГО СПЕШНА ИНФОРМАЦИЯ ТРЯБВА НЕЗАБАВНО ДА Я ОБСЪДИМ.