Той излезе на поляната и спря. Лицето му белееше, малко петно в мрака. Друго не се виждаше. Не виждах и ръцете му.
Продължих да чакам.
После той проговори. С нормалния си напевен глас, сякаш бяхме в затворено помещение, на два метра един от друг.
— Ричър? Предполагам, че си на деветдесет градуса вляво или вдясно от мен. Имам фенерче, но няма да го насоча към теб. Ще осветя себе си, а после ще насоча лъча към пътеката, за да се увериш, че съм сам.
Не казах нищо.
Фенерчето светна. Първоначално насочено към земята, а след това и нагоре, към тялото и лицето му. Бързо, сякаш се беше подпалил и обливаше тялото си с пяна. Беше облечен с обичайните си дрехи и носеше куфарче. После вдигна фенерчето над главата си и го наведе надолу, като розетката за душ.
— Добре, вярвам ти — проговорих аз.
Той се извърна в посоката на гласа ми, все още осветен от розетката. След това насочи фенерчето в краката си и тръгна към вратата. Последвах го вътре. Фенерчето тихо изтрака по пода. Беше го закрепил така, че лъчът да сочи тавана и да освети цялата стая. Бенет хвърли тежък продължителен поглед към Чарли Уайт, а след това се обърна към мен.
— Какво стана с приборите? — попитах го аз.
— Наредих да ги приберат.
— Защо?
— Забрави ли, че не бяха само бинокли, а и видеокамери? Върни се назад в историята и се запитай кой го отнася по-леко — човекът на записа или човекът, който не е на записа, защото няма никакъв запис.
— Значи сте ни търсили?
— Тук сме, за да си помагаме взаимно.
— Благодаря.
— Очаквах някакъв екшън тази вечер.
— Получи ли информацията, която ти исках?
— Получих някаква информация — отвърна след кратка пауза той.
— Но не моята?
— Донякъде. Мисля, че имаш право да я научиш, защото много от идеите бяха твои.
— Кои идеи?
— Погрешните.
Бенет приклекна и отвори капака на куфарчето. Вътре имаше една черно-бяла снимка, която той извади, вдигна я на светлината, а след това ни я подаде. На мен и Найс едновременно, като на участници в някаква церемония. Тя я хвана от единия край, а аз — от другия. Не беше снимка на фотографска хартия, а на обикновен лист. Вероятно изпратена като прикачен файл и принтирана в някой офис.
На нея имаше мъртвец в легло. Изглежда, беше в някаква чуждестранна болница. Вероятно на топло място, съдейки по керамичните плочки на пода. Леглото беше тясна желязна кушетка с добре опънат чаршаф и светло одеяло без щампи на заведението. Свидетелство за висок професионализъм на сестринския персонал. Или пък специално подготвен фон за пред обектива. Защото това несъмнено бе снимка за някаква документация, направена от човек, застанал зад леглото. Най-вероятно той беше професионален фотограф с опит в заснемането на местопрестъпления. В долния десен ъгъл бяха отбелязани датата и часът. В зависимост от часовата зона, в която се намираше болницата, тази снимка беше или доста скорошна, или съвсем скорошна.
Мъжът в леглото със сигурност не беше умрял спокойно. На челото му имаше огнестрелна рана. Кожата беше разкъсана, но самата рана не беше нито входна, нито изходна. Беше по-скоро дълбоко одраскване. Странично попадение, което разкъсва плътта, но само се плъзга по костта, без да я пробие. Може би рикошет поради лош късмет.
Раната изобщо не беше прясна. Буквално я помирисвах, въпреки че беше на хартия. Виждал съм много такива рани. Тази беше някъде между дванайсет- и двайсетдневна. И не беше зараснала. Дори не беше започнала да зараства. Изглежда, бе инфектирана още в началото и бе довела до всеобщо възпаление. Човекът вероятно се беше борил, доколкото са му стигнали силите. С конвулсии, изпотяване, треска и загуба на тегло. Постепенно се беше превръщал в кожа и кости — бледа кожа и изхвръкнали кости, — за да стигне накрая до тази снимка, направена от някакъв отегчен държавен служител. Почивай в мир, където и да се намираш. Беше невъзможно да си представя как е изглеждал този мъж три седмици по-рано. Освен че е бил от бялата раса и с нормално оформен череп.
— Е, и? — подхвърлих аз.
— Това е един от снайперистите в оставка, които държим под око — обясни Бенет.