— Може би трябва да отменят тези срещи.
— Същото положение — пак ще има парализа. Светът трябва да бъде управляван, което не може да стане по телефона.
— Може, поне за месец-два.
— Но кой ще го предложи? Кой ще мигне пръв? Ние, изправени срещу руснаците? Или руснаците, изправени срещу нас? А може би китайците, изправени срещу всички?
— Значи всичко е въпрос на тестостерон, а?
— Че кое не е? — сви рамене Джоун Скаранджело.
— Като говорим за управление на света по телефона, се сещам, че аз дори нямам телефон — казах аз.
— Веднага ще ви дадем.
— Исках да кажа, че Джон Кот е човек, с когото съм прекарал един ден преди цели шестнайсет години. Не разполагам нито с ресурси, нито с комуникации, нито с база данни. С нищо.
— Ние обаче имаме всичко. Ще ви предоставим и цялата информация, която сме събрали.
— А след това ще ме пратите да го заловя?
Тя не отговори.
— Вижте какво, госпожо Скаранджело, може да съм отскоро тук, но не съм вчерашен. Нито съм паднал от Марс. Очаквате от мен да тръгна да го търся — ей така, слепешката. За да може онези, които го финансират, да се опитат да ме спрат. Някоя от многобройните групировки, както би се изразил О’Дей. А аз ще трябва да я извадя на светло. Толкоз. Казано с други думи, аз не съм нищо друго освен стръвта.
Тя пак не каза нищо.
— А може би искате Кот сам да дойде при мен — добавих. — Той все пак ми е адски ядосан, защото петнайсет години никак не са малко. Убеден съм, че те са объркали житейските му планове. Вероятно храни доста омраза към мен. Може би заниманията с йога са били заради мен и нямат нищо общо с плановете му за кариера.
— На никого не му е минало и през ум да ви използва като стръв — каза тя.
— Глупости! Том О’Дей мисли за всичко и винаги избира най-лесния и най-ефективен начин.
— Страхувате се, нали?
— А вие познавате ли някой пехотинец?
— В тази база е пълно с пехотинци.
— Поговорете с тях. Пехотинците живеят в отвратителен свят на студени, влажни и кални дупки, изкопани в земята. Дори не могат да се огледат от връхлитащите мини, снаряди и ракети, от бомби, газ и въздушни атаки. А когато все пак успеят да се огледат, виждат пред себе си само огради от бодлива тел и картечни гнезда. Но знаете ли какво мразят най-много?
— Снайперистите.
— Правилно. Внезапната смърт, дошла изневиделица. По всяко време, на всяко място, без предупреждение. Всяка минута от всеки ден, без почивка. Стресът постепенно става непоносим и някои от тях се побъркват. Разбирам защо. И може би затова харесвам все повече тази метална кутия, в която са ме настанили.
— Познавах брат ви — каза тихо тя.
— Наистина ли?
— Джо Ричър — кимна тя. — По онова време бях старши агент, а той служеше във военното разузнаване. Работихме заедно по един случай.
— А сега ще добавите колко хубави неща е казал за мен — вероятно, че съм бил най-гадното копеле в цялата долина. Ще използвате като лост за въздействие един мъртвец.
— Съжалявам за загубата ви. Но той наистина говореше хубави неща за вас.
— Ако Джо беше тук сега, щеше да ми каже да побягна, без да се обръщам. Ключът е в самото име: „военно“ и „разузнаване“. Освен това познаваше О’Дей.
— А вие не харесвате О’Дей, нали?
— Мисля, че някой трябва да го награди с медал и после да го гръмне. А след това да кръстят някой мост на него.
— Може би идеята не е била добра.
— Изненадан съм, че все още не са го изритали.
— Крепят го именно кризи като тази. Непоклатим е повече от всякога. Той командва парада.
Не казах нищо.
— Не можем да ви накараме насила — промълви след кратка пауза Скаранджело.
Свих рамене.
— Ще остана, защото дължа една услуга на Рик Шумейкър.
Бях предвидим.
6
Малко по-късно Скаранджело си тръгна и остави след себе си едва доловим аромат на парфюм. Изкъпах се и си легнах. О’Дей имаше навика да започва деня със заседание, на което планирах да присъствам непосредствено след закуска. Само че не намерих закуската. Бледата светлина на утрото ми помогна да се ориентирам: бяхме забити в един от най-далечните краища на Поуп Фийлд. Прецених, че съм поне на километър и половина от най-близката столова. А може би и на много повече. Бяха ми наложили ограничения в придвижването, а да се разхождаш из Форт Браг без разрешение не е най-умното нещо на света. Не и при създалите се обстоятелства. Всъщност при никакви обстоятелства.